Искрено ваш Шурик [bg]

Той идваше. Посетителите се отменяха. От полумрака на стаята, от леглото го гледаше силно гримирана подпухнала жена със сини и обточени със синя боя очи, с гъста, винаги добре подредена коса, облечена в последното останало й кимоно — в тютюнев цвят и на розово-лилави хризантеми. Силно миришеше на парфюм. Тя се усмихваше от възглавниците, подлагаше буза за целувка. Настаняваше го на леглото. Приготвяше чай — много силен. Оставяше настрана, върху работното бюро, донесените от Шурик преводи. Развиваше пушена есетра, нарязана от ловката ръка на продавачка от „Елисеевски“ и я подушваше:

— Съвсем прясна!

— А знаеш ли какво друго съм ти донесъл? Отгатни!

— Сладко или солено? — оживено питаше тя.

— Солено — подкрепяше играта Шурик.

— С коя буква започва? — продължаваше тя.

— С „М“…

— Миноги?

Той поклащаше глава.

— Маслини?

И той изваждаше от чантата си още един пергаментов пакет.

Тя беше дисциплинирана във всичко, не можеше да преодолее само апетита си към вкусна храна. За което искаше прошка от Господ. А за Шурик никога не искаше прошка. Само се радваше — че той е тук. И винаги напълно готов. Достатъчно беше само да сложи малка възглавничка до своята голяма и да отметне крайчеца на одеялото…

Тя открай време беше голяма чистница и обичаше не само чистотата, но и самия процес — миене, пране, почистване на апартамента. И, разбира се, грижата за тялото си: с удоволствие почистваше ноктите си, изскубваше излишните косъмчета, слагаше си маски на лицето — ту краставични, ту млечни… Нужно ли е да казваме колко грижливо се измиваше преди идването на Шурик! Но от покритата с шевове половина на тялото й, увита с дантелени фусти, които тя не сваляше, откак бе останала на легло, се излъчваше някаква миризма, почти неуловима, болезнена, по-скоро тъжна, отколкото неприятна. И от тази миризма нещо в душата на Шурик се свиваше, явно онова място, в което се крие жалостта — и тя се разливаше като жлъчка и у него не оставаше нищо друго освен тази жалост, и докато той се луташе из фустите, покриващи студените и неподвижни крака на Валерия, тя чевръсто напипваше на стената електрическия ключ и гасеше стъкленото лале над главата си…