Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
И все пак, като едно странно противоречие, което се появява в такива случаи, времето беше дълго, макар че тъй бързо летеше в пламъци. Революционен трибунал в столицата и четиридесет или петдесет хиляди революционни комитета из цялата страна; закон за заподозрените, който унищожи всякаква гаранция за личната свобода и живот и предаваше всеки добър и невинен човек в ръцете на всеки лош и виновен. Затворите гъмжаха от хора, които не бяха извършили никакво престъпление, но никой не ги изслушваше. Тези неща скоро влязоха в реда на установените неща и започнаха да изглеждат много стари, преди още да са станали даже на няколко седмици. Над всичко се издигаше една омразна фигура, с която хората бяха тъй свикнали, сякаш бе стояла пред очите им още от сътворението на света — острата фигура на жената, която се наричаше Гилотина.
Тя беше всенародна тема на шеги. Лекуваше добре главоболието и сигурно предпазваше косата от побеляване; придаваше изтънчена бледност на лицето; тя беше националният бръснач, който бръснеше гладко: тоз, който целунеше Гилотината, поглеждаше през едно малко прозорче и кихваше в чувала. Тя беше символът на възраждането на човешкия род. Замести светия кръст. Висеше в умален вид като украшение върху гърдите на онези, които се бяха отрекли от кръста, и на нея се кланяха, и на нея вярваха навсякъде, където отричаха кръста.
Тя беше посякла толкова много глави, че бе покрила и себе си, и земята наоколо с огненочервен цвят. Разглобяваха я на части като играчка-главоблъсканица за малко дяволче и после пак я сглобяваха, когато потрябваше. Тя затваряше устата на красноречивите, покосяваше силните, премахваше красивите и добрите. В една-единствена утрин и за двадесет и две минути бе отрязала главите на двадесет и двама приятели с високо обществено положение, (Става дума за гилотинирането на жирондистките водачи) двайсет и един живи и един мъртъв. Главният палач, който работеше с нея, носеше името на силния мъж (Ослепеният от филистимляните Самсон, Според Дикенс палачът е по-сляп от библейския герой) от Стария завет. Но с такова оръжие той беше по-силен от своя съименник и по-сляп и всеки ден разбиваше вратите на самия божи храм.
Сред всичките тези ужаси и техните изчадия докторът вървеше с изправена глава: уверен в своята сила, предпазлив и упорит в целта си, без нито за миг да се усъмни, че в края на краищата ще успее да спаси Луси и нейния съпруг. Но реката на времето течеше тъй мощна и дълбока и така яростно отнасяше със себе си времето, че в момента, когато докторът се чувствуваше тъй сигурен и уверен, Чарлс беше лежал в затвора вече цяла година и три месеца. През този месец декември революцията бе станала тъй зла и безумна, че реките на юг се затлачваха от трупове на удавени през нощта, а под зимното южно слънце изтребваха стотици затворници, наредени в редици или в карета. Но докторът продължаваше да крачи сред ужаса с изправена глава. Едва ли имаше по-известен човек от него в Париж. Едва ли имаше човек в по-странно положение от неговото. Мълчалив, човечен, необходим в болницата и затвора, използувайки познанията си еднакво за убийци и жертви, той стоеше настрана. Работеше, но положението му на затворник от Бастилията го отделяше от всички други хора. Не го подозираха в нищо, не го разпитваха за нищо, сякаш не беше възвърнат към живот след осемнадесет години, сякаш беше някакъв дух, който ходеше сред живите.
ГЛАВА V
ДЪРВОРЕЗАЧЪТ
Една година и три месеца. През цялото това време Луси си мислеше с безпокойство, което растеше всеки час, че Гилотината може всеки момент да покоси и главата на съпруга й. Ежедневно колите на осъдените трополяха по каменните улици, пълни с красиви момичета, хубави жени, кестеняви, чернокоси или посивели младежи, мъже, млади и стари, благородници и селяни — всички за червеното вино на Гилотината, всички, измъкнати на светло из тъмните килии на омразните затвори, за да ги отведат при нея и утолят всепоглъщащата й жажда. Свобода, Равенство, Братство или Смърт — последното беше най-лесно да се постигне, о, Гилотина!
Ако внезапно сполетялата я беда и водовъртежът на времето бяха поразили дъщерята на доктора с безпомощно отчаяние, тя щеше да прилича на мнозина. Но от часа, когато бе притиснала беловласата глава до младата си гръд в мансардата на Сен Антоан, Луси бе останала вярна на дълга си. Тя му беше най-вярна в моментите на изпитание, тъй както тихата вярност и доброта винаги ще бъдат.
Веднага след като се установиха в новото си жилище и баща й се залови с професионалните си задължения, тя подреди малкото си домакинство, като че ли съпругът й никога не бе я напускал. Всяко нещо имаше определено място и за всяко нещо имаше определено време. Занимаваше се редовно с малката Луси, сякаш всички живееха отново заедно в английския си дом. Дребните неща, чрез които се залъгваше и вярваше, че скоро пак ще се съберат, малките приготовления за скорошното му завръщане, преместването на стола и книгите му, всичко това заедно с тържествената молитва специално за един скъп затворник сред многото бедни затворени души и сянката на смъртта бяха почти единствените видими облекчения за подтиснатия й ум.