Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Той се намръщи.
— Дочух как лекарят каза на мадмоазел, че трябвало да останеш две седмици на легло.
— Дойде ми до гуша хората да ми казват кое е добро за мен и кое не. Сигурна съм, че ми мислят доброто, но на това трябва да се сложи край. Ще дойдеш ли отново следобед?
Той кимна.
— Да, ако си свърша работата на полето.
— Не, не ходи в градината. Ти няма нужда да… — Тя се сепна. Мишел обичаше брането на цветя и всичко, свързано с тях. Не биваше да му натрапва волята си само защото беше вбесена заради Филип. В края на краищата нея самата я привличаше работата на полето. Ала това беше нейно собствено решение, взето без чужда намеса. Мишел никога не е могъл да решава свободно и самостоятелно. — Да, в такъв случай ела след работа!
Той се усмихна и се изправи.
— Ще ти донеса цветя. Всяка стая става много по-хубава, когато в нея има цветя.
— О, да, моля те!
Тя го гледаше в захлас как върви към вратата — дребничък, дързък, раним и все пак притежаващ някаква сила, необичайна за едно дете на неговата възраст. Мишел беше син, с когото би се гордял всеки баща, ала Филип го беше оставил на произвола на съдбата, както и майка му! Това беше жестоко!
Щом вратата се хлопна, тя се мушна под завивката. Изпепеляващата тъга и мъка сега бяха по-осезаеми от преди. Но в този миг не тъгуваше за детето, което толкова малко беше живяло в утробата й, а за нещо скъпо и лелеяно, което в спомените беше й давало топлина и радост. Нима Филип, когото беше обожавала, действително някога е съществувал или се беше променил така, както се беше променил и целият свят?
Усети как сълзите потекоха по бузите й, но не направи нищо, за да ги удържи.
Всяка жена има право на сълзи, когато мечтата й е разбита.
— Какво си намислила? — Жулиет гледаше недоумяващо Катрин, която бавно се спускаше по стълбището надолу. — Върви веднага обратно в леглото! Лекарят каза…
— Чувствам се чудесно! — прекъсна Катрин упреците й и същевременно направи гримаса. — Е, не съвсем чудесно. Всичко така ужасно ме боли, че обличането ми отне почти цял час.
— Трябваше да ме извикаш!
— Защо? Знаех, че ще се справя сама. Само не биваше да се предавам.
— Ти си прекалено слаба, за да… — Жулиет въздъхна. — Не мога да превъзмогна себе си. Бях се заклела да не те задушавам повече с грижите си, а какво всъщност правя? Престъпвам обещанието, което си бях дала. — Тя й намигна. — Но за всичко си виновна ти! Какво друго може да очаква човек, когато при първата ни среща след раздялата изглеждаш така, сякаш те е прегазила карета?
Катрин се усмихна.
— Точно така се чувствам и аз. Прегазена от тежка карета — като берлината, с която взеха Сесил дьо Монтар от манастира. — Тя спря да говори и си пое дълбоко дъх. После бързо смени темата. — Къде е Филип? Бих искала да го видя.
— Заминал е на кон към градините.
— Къде по-точно?
Жулиет вдигна рамене и поклати в недоумение глава.
— По всяка вероятност към северната градина. Там само преди няколко дни имаше много за бране.
Катрин тръгна към вратата.
— Жулиет, ще се видим по-късно.
— Почакай! Ще наредя да те вземе някоя талига.
— Талига ли? — Катрин се изсмя презрително. — За да ме откара до полето! Та то е на малко повече от миля оттук. Преди два дни работех в тази градина от ранни зори до късен следобед.
— Филип вече ни каза. — Жулиет я погледна тъжно и погледът й се плъзна от загорялото лице на Катрин към нейното стройно, гъвкаво тяло. — Знаеш ли, ти изглеждаш… другояче!
— Станах по-силна. Вазаро ми се отрази добре.
— Личи си. — Жулиет ненадейно се обърна. — Щом като не мога да те вразумя, ще си извадя скицника. Ти си права. Мястото е превъзходно за рисуване.
Катрин остана с чувството, че някак беше уязвила Жулиет.
— Жулиет, какво ти е…?
— Хайде, дим да те няма! Но наистина не очаквай от мен, че ще се грижа за теб и ще треперя както преди, ако припаднеш на връщане. — Жулиет се изкачи бързо по стълбището. — Ще бъда страшно заета с моите скици.
— Не, не очаквам нищо от теб! — Катрин погледна угрижено след нея. — Ще се върна скоро.
Жулиет кимна.
— Защо стоиш като закована? Нали знаеш, че ще се тревожа за теб, докато не се върнеш!
Думите бяха изречени сурово, но сърдечно. По същия начин Жулиет изразяваше обичта си на времето в училище и Катрин изпита ненадейно копнеж по дните на общото им детство. Не, тогава те не бяха две деца! Само тя беше детето. Жулиет винаги виждаше живота такъв какъвто е в действителност.
— Не бой се, аз наистина съм много по-силна!
— Знам. — За миг на Катрин се стори, че вижда сълзи в очите на Жулиет. — Наистина го знам. — С тези думи тя продължи да изкачва стъпалата.