Вихрената годеница

— Ела утре надвечер при мен и ще почнем! Но не забравяй, че всяко начало е трудно!

От радост загорелите бузи на Мишел порозовяха.

— Сигурна ли се, че мосю Филип ще бъде доволен?

— Че защо да има нещо против? Той беше човекът, който ми каза, че носът ти един прекрасен ден може да стане много полезен за Вазаро.

Мишел избягна погледа й и каза тихо:

— Не му харесва, дето прекарваш толкова време с мен.

— Глупости!

Той поклати отрицателно глава.

— Не му харесва… — Хлапакът млъкна и след малка пауза продължи: — Мисля, че съм му… неприятен.

Тя го погледна изненадано.

— Как стигна до този извод? — Но и тя беше усетила ясно неприязънта и неудоволствието на Филип, когато в онази първа утрин разговаряха за Мишел. — Вероятно не те е опознал добре. Ела утре в шест часа при мен!

Сияеща усмивка смени потиснатото изражение на Мишел.

— Ще ме научиш ли да чета книгите за парфюми в шкафа на мосю Опостен?

— Естествено и всички книги, които могат да се намерят в господарския дом. Положително интересът ти ще ти помогне… — Тя спря да говори, погледът й се насочи към покритата със слама къщичка под лимоновите дървета. — Погледни, това е жребецът на Филип! — Враният кон беше привързан за дървото до входната врата на къщата, която Мишел беше нарекъл maisonette des Fleurs. — Той трябва да е вътре. Хайде, ела да го изненадаме!

Тя се затича надолу по стръмния скат към къщичката.

— Ела, Мишел, ще му кажем само добър ден!

— Не! — Съпротивата на момчето беше толкова остра, че тя не можеше да не я усети, но не й обърна внимание. Мишел постоянно се боеше да не предизвика недоволството на Филип, ала дори и той да беше зает, можеха да го отвлекат за малко от заниманията му.

— Катрин, недей! Той страшно ще се разгневи!

Тя почука и блъсна вратата.

— Филип, защо не си ми казал, че…

Ужасена, тя спря като гръмната.

Гол! Филип клечеше гол-голеничък върху едно обсипано с цветя легло. Движенията на хълбоците му събудиха у нея отблъскващи спомени.

Той вдигна очи и като я позна, тя го чу да сипе хули и проклятия.

Младата жена под него изпищя. Тя се наричаше Леонор. Катрин я беше виждала често при брането на цветя и винаги се възхищаваше на хубавите й кестеняви коси. Сега ръцете на Филип бяха потънали в косите на Леонор, а краката му бяха увити около голото й тяло.

— Филип! — изплака беззвучно Катрин.

Гробницата в манастира!

Движещи се хълбоци! Болка! Срам и позор!

— Не! — Тя се обърна и побягна презглава навън.

— Катрин, върни се! — извика подире й Филип.

Тя едва забеляза Мишел, изтича покрай него и продължи да бяга нагоре по баира. Сълзите течаха като ручеи по бузите й. Филип! Гробището! Не се мяркаха никакви лица.

Не тук! Не във Вазаро!

Тя чу Мишел да я вика по име, но не спря. Разтърсваха я хлипания, не виждаше накъде се носи.