Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Риджис най-сетне откъсна очи от пропастта и се огледа наоколо.
— Няма нужда! — извика той в отговор, извади ониксовата статуетка и я показа на Дризт. — Гуенивар ще ме измъкне оттук. А може би пантерата ще ви помогне да…
— Не! — прекъсна го Дризт, досещайки се какво ще му предложи Риджис. — Извикай я и бягай!
— Ще се видим пак, на друго, по-добро място! — каза полуръстът, с разкъсван от хлипове глас, след това постави малката статуетка пред себе си и тихичко призова Гуенивар.
Дризт взе скиптъра от Бруенор и топло стисна рамото му. После съсредоточи мисълта си върху магията, която усещаше да пулсира в сърцето на вълшебния предмет.
Предположението му бе правилно — скиптърът наистина бе ключ към изхода, който водеше обратно към Материалната равнина. Изход, който, сигурен бе Дризт, все още е отворен. Вече знаеше какво трябва да направи и като вдигна колана и лъка на Кати-Бри от земята, той се обърна към приятелите си, които все още се взираха с невиждащи очи в черната бездна.
— Да вървим! — меко рече той и лекичко ги побутна напред.
Гуенивар усети присъствието на Дризт До’Урден още щом стъпи в Тартар. За миг се поколеба, когато Риджис й каза да го отведе оттам, ала статуетката беше у него, освен това Гуенивар винаги бе възприемала полуръста като приятел. Много скоро Риджис се озова в черния тунел, свързващ Равнините на съществуванието. Някъде много далеч проблясваше светлинка — Звездната равнина, домът на Гуенивар.
В този миг Риджис разбра каква огромна грешка бе допуснал.
Ониксовата статуетка, връзката с Гуенивар, все още лежеше насред сенките и зловредните миазми на Тартар.
Риджис се извъртя, борейки се с мощните течения, които се опитваха да го повлекат със себе си към Звездната равнина. Там, откъдето бе дошъл, имаше само непрогледен мрак и Риджис лесно можеше да се досети колко опасно бе да се опита да се върне. Знаеше също така, че няма друг избор. Не можеше да остави статуетката в Тартар и то не само от страх да не изгуби великолепната пантера. Самата мисъл, че Гуенивар би могла да стане притежание на някое от скверните създания, населяващи долните равнини, го ужасяваше и отвращаваше. Забравяйки всякакъв страх, той храбро протегна обезобразената си, трипръста ръка, миг преди вратата към Тартар да се затвори.
Всичко в главата му се смеси, връхлетяха го образи и звуци от две различни равнини и той почувства, че му се гади. Риджис стисна зъби и се насили да съсредоточи цялото си същество в протегнатата си ръка.
Най-сетне пръстите му се сключиха около нещо твърдо. Нещо, което се противеше на допира му, сякаш знаеше, че не би трябвало да минава през портала, свързващ Равнините на съществуванието.
Тялото на Риджис се обтегна до краен предел. Мощните течения в мрачния тунел все така се мъчеха да го повлекат със себе си, но ръката му здраво стискаше малката статуетка. Твърдо решен да не позволи фигурката да остане в Тартар, Риджис извика на помощ всичките си сили — и дори малко повече — и най-сетне успя да я издърпа през изхода от равнината на демоданите.
Теченията в тунела подеха Риджис, ала този път пътуването не бе меко и гладко като преди. Неспособен да спре, нито да намали страховитата скорост, с която се носеше напред, полуръстът се премяташе през глава и непрекъснато се удряше в стените, които внезапно се стесниха неимоверно, сякаш искаха да му попречат да мине. Стиснал зъби, за да не закрещи от болка, Риджис мислеше само за едно — за нищо на света не биваше да изпуска статуетката.
Сигурен бе, че е настъпил последният му час. Тялото му нямаше да понесе жестоката болка и зашеметяващата вихрушка, която го подмяташе като перце и караше вътрешностите му да играят.
Изведнъж всичко спря, така неочаквано, както бе започнало. Все така стискайки малката фигурка, Риджис се намери опрял гръб в едно дърво. Гуенивар стоеше до него. Полуръстът примигна и се огледа наоколо — още не можеше да повярва, че се е спасил.
— Не се тревожи. Господарят ти и останалите ще се върнат в своя свят — при тези думи той сведе поглед към ониксовата статуетка, единствената му връзка с Материалната равнина. — Ала как ще се върна аз?
Докато Риджис се бореше с отчаянието, Гуенивар описа кръг около дървото и нададе мощен рев, който отекна надалеч из звездната шир. Полуръстът с недоумение гледаше странните действия на котката. Най-сетне, с един последен гърлен рев, Гуенивар се втурна напред, оставяйки Риджис съвсем сам с мислите си.
По-объркан от всякога, той погледна малката статуетка, която още стискаше в ръка. У него затрептя плаха надежда и скоро прогони всяка друга мисъл от главата му.