Юмрукът на Бога

Избягвайки да спомене въобще нещо конкретно за размера на сумите, които клиентът му би желал да прехвърли в Европа, но намеквайки за огромния им размер, той насочи разговора към сферата на сигурността и дискретността, осигурявани от Винклербанк. Хер Гемютлих с удоволствие обясни, че шифрованите сметки при Винклер са непроницаеми, дискретността — доведена до мания.

Само веднъж по време на разговора им ги прекъснаха. Отвори се една странична врата, и вътре се шмугна като мишка някаква жена, която носеше три писма за подпис. Гемютлих се навъси раздразнен.

— Казахте, че са важни, хер Гемютлих. Иначе… — рече жената. При втория оглед не беше толкова стара, колкото му се стори в началото, може би към четирийсетте. Опънатата назад коса, кокът, костюмът от туид, чорапите й от пресукан памук и ниските обувки създаваха впечатление за по-голяма възраст.

— Ja, ja, ja… — рече Гемютлих и протегна ръка за писмата. — Entschuldigung…5 — обърна се към посетителя си той.

Двамата разговаряха на немски, след като се разбра, че Гемютлих говори английски с голямо запъване. Но „наблюдателят“ се изправи и леко се поклони на новодошлата с думите:

— Grüss Gott, Fraulein.6 — Тя изглеждаше объркана. Гемютлих обикновено не ставаше при влизането на секретарка. Но жестът принуди Гемютлих да се покашля и да промърмори:

— А, да, ъъъ… частната ми секретарка, госпожица Харденберг.

„Наблюдателят“ отбеляза и това, докато сядаше на мястото си.

Когато си тръгна с уверенията, че може да предложи на своя клиент в Ню Йорк най-благоприятните условия за откриване на сметка от Винклербанк, режимът беше същият, както и на влизане. Портиерът бе извикан от преддверието и се появи на вратата. „Наблюдателят“ каза „довиждане“ и последва човека навън.

Заедно влязоха в малкия асансьор с решетка отпред, който потракваше, докато слизаше надолу. „Наблюдателят“ попита дали може да се отбие до мъжката тоалетна, преди да излезе. Портиерът се намръщи, сякаш докато пребивава във Винклербанк, човек не бива да изпитва физиологични нужди, но спря асансьора на мецанина. Близо до него той посочи дървена врата без надпис и „наблюдателят“ влезе вътре.

Помещението беше очевидно предназначено за чиновниците на банката от мъжки пол; вътре имаше писоар, кабинка, мивка, руло хартия за бърсане на ръцете и стенен шкаф. „Наблюдателят“ пусна чешмата и бързо огледа помещението. Запечатан прозорец с решетки, през който минаваха жиците на алармена система — възможно, но не и лесно. Проветрение с автоматичен вентилатор. В шкафа имаше метли, съдове, препарати за почистване и прахосмукачка. Следователно имаха чистачи. Но кога работеха те? Нощем или в края на седмицата? Ако можеше да се съди по досегашните му наблюдения, дори и чистачът вероятно работеше в кабинетите само под надзор. Очевидно за портиера или нощния пазач можеха „да се погрижат“, но не там беше работата. Заповедта на Коби Дрор беше съвсем ясна — да не се оставят каквито и да било следи.