Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
По-нататъшното наблюдение разкри, че охраната на банката пуска изходящата кореспонденция между двайсет и трийсет минути преди редовното й събиране в 6 ч. следобед от служебния пикап на пощите.
В деня, когато писмото на Кутс падна през процепа на пощенската кутия, хората от специалния екип Ярид и ключарят от Невиот работеха съвместно. Докато охраната на банката се връщаше по уличката към сградата, ключарят отвори вратичката на пощенската кутия. Двайсет и двата плика от Винклербанк лежаха най-отгоре. За трийсет секунди извадиха плика адресиран до господата Кутс в Лондон, върнаха останалите и заключиха отново кутията.
И петимата членове на екипа Ярид бяха пръснати по площада, за да не би някой да се опита да попречи на „пощаджията“, чиято униформа, купена набързо във вехтошарски магазин, приличаше забележително на действителните униформи на виенските пощенски служители.
Добродушните виенчани не бяха свикнали агенти от Близкия изток да нарушават неприкосновеността на пощенските им кутии; на площада по това време имаше само двама души и никой от тях не обърна внимание на човека, който изглеждаше като пощенски служител и се занимаваше със законната си работа. Двайсет минути по-късно истинският пощенски служител свърши онова, което трябваше, но предишните минувачи вече ги нямаше, и на тяхно място бяха дошли други.
Барзилаи отвори отговора на Винклербанк до Кутс и забеляза, че е кратък, но любезен, като уведомяваше за получаването на писмото им. Бе написан на приличен английски и подписан от Волфганг Гемютлих. Ръководителят на операцията вече знаеше точно кой контролира сметката на Йерихон. Оставаше да го пречупят или да се доберат до него. Но Барзилаи не знаеше, че проблемите му едва сега започват.
Когато Майк Мартин напусна руската резиденция в Мансур, отдавна се беше стъмнило. Не виждаше никаква причина да безпокои руснаците, излизайки през главната врата; имаше една много по-малка врата на задната стена с ръждясала ключалка, от която му дадоха ключ. Той извади велосипеда си на уличката, заключи отново вратата и започна да върти педалите.
Знаеше, че му предстои много работа. Чилийският дипломат Монкада беше описал подробно и точно на служителите на Мосад, които го разпитаха след като напусна страната, къде е разположил трите тайника предназначени за съобщения от него за Йерихон, и къде трябва да се сложат знаците с тебешир, за да подскажат на невидимия информатор, че го чака съобщение. Мартин реши, че не му остава друго, освен да използва и трите наведнъж, като остави едно и също съобщение навсякъде.
Беше написал тези съобщения на арабски на тънка хартия за въздушна поща и бе сгънал всяко от тях в квадратна пластмасова торбичка. Трите торбички бяха прикрепени с лепенки от вътрешната страна на бедрото му. Тебеширите се намираха в страничен джоб.
Първата му спирка беше гробището Алуазия, от другата страна на реката в Рисафа. Познаваше го, защото го помнеше от едно време и го бе разучавал продължително на снимки в Рияд. Но да намери вадещата се тухла в тъмното, беше нещо съвсем различно.
Около десет минути опипва с върховете на пръстите в тъмнината, преди да открие онова, което му трябваше. Но беше точно там, където бе казал Монкада. Измъкна тухлата, пъхна пластмасовия плик зад нея и я върна на мястото й.
Следващият обект също беше стара и разнебитена стена, този път близо до разрушената крепост в Аадхамия, където от древния ров бе останало едно застояло езерце. Недалеч от крепостта се намираше светилището Иман Аладхам, старо и рухнало като крепостта. Мартин намери стената и самотното дърво, растящо опряно в нея. Пресегна се зад дървото и преброи десет реда тухли от горе на долу. Десетата тухла се клатеше като прогнил зъб. Мартин провери дали някой не го следи, но беше съвършено сам; никой не би искал да се доближи до това пусто място след стъмване.
Третата и последна спирка беше друго гробище, този път британското, отдавна изоставено, в Уазирая, близо до Турското посолство. Както и в Кувейт, трябваше да намери един гроб, но скривалището не беше под мрамора на плочата, а в малка каменна ваза, циментирана там, където би трябвало да е надгробният камък, в края на отдавна изоставен парцел.
— Няма нищо — прошепна Мартин на отдавна покойния войник на Империята, който почиваше отдолу, — продължавай в същия дух, чудесно се справяш.
Тъй като Монкада беше работил в сградата на Обединените нации на километри надолу по пътя за летището, той съвсем разумно беше избрал местата, където да оставя знаците с тебешир, близо до широките улици на Мансур, за да могат да се забелязват от минаваща кола. Правилото беше, че онзи, който види знака, ще разбере за кой от тайниците става дума и ще го изтрие с влажна кърпа. Минавайки оттам след ден-два, онзи, който е поставил знака, ще забележи, че го няма, и ще знае, че съобщението му е получено и (по всяка вероятност) тайникът е посетен, а пратката — прибрана.