Град от кости

— Струва ми се — каза Ходж, — че неравновесието в силата навсякъде се проявява по един и същи начин.

Клеъри го изгледа косо.

— Какво имате предвид?

Тя беше седнала във фотьойла до прозореца в библиотеката, а Ходж — в своя стол с Хюго, кацнал на облегалката. Остатъците от закуската — лепкав мармалад, трохи от препечени филийки и петна от масло — стояха по чиниите, пръснати върху ниската масичка, която явно никой не възнамеряваше да разтреби. След закуската всички се бяха разотишли, за да се приготвят, и Клеъри бе първата, която се беше върнала. Това не беше толкова учудващо, като се има предвид, че цялата й подготовка се свеждаше до това, да си обуе джинсите, да сложи една тениска и да прокара няколко пъти гребена през косата си, докато всички останали имаха да свършат доста повече неща.

— Мислех си за твоя Саймън — каза Ходж — и покрай него се сетих за Алек и Джейс.

Тя гледаше през прозореца. Отново валеше, тежките, плътни капки се удряха в стъклата. Небето беше мътно и сиво.

— Какво общо има той с тях?

— Там, където има несподелени чувства — рече Ходж, — няма равновесие на силата. Тази липса на равновесие може лесно да се използва, ала това не би било никак мъдро. Защото където е любовта, там често е и омразата. Те си вървят ръка за ръка.

— Саймън не ме мрази.

— Засега. Но ако усети, че го използваш, може и да те намрази. — Ходж направи жест с ръка да не го прекъсва. — Знам, че нямаш това намерение, а и в някои случаи се налага чувствата да отстъпят пред необходимостта. Но тази ситуация ми напомни за една друга. У теб ли е още снимката, която ти дадох?

Клеъри поклати глава:

— Не е у мен. В стаята ми е. Мога да я взема…

— Няма нужда. — Ходж погали абаносовите пера на Хюго. — На младини майка ти си имаше един приятел, също както ти имаш Саймън. Обичаха се като брат и сестра. Всъщност често ги мислеха за такива. Когато пораснаха, всички около тях знаеха, че той е влюбен в нея, но тя така и не забеляза това. Не спря да го нарича свой „приятел“.

Клеъри гледаше втренчено Ходж:

— За Люк ли говорите?

— Да — каза Ходж. — Лушън винаги си бе представял, че един ден с Джослин ще бъдат заедно. Когато тя срещна и обикна Валънтайн, той не можа да го понесе. А когато те се ожениха той напусна Кръга. Изчезна, остави всички ни да мислим, че е мъртъв.

— Той никога не е казвал… дори не е намеквал за нещо такова — каза Клеъри. — През всичките тези години все е можел да я попита…

— Той е знаел какъв ще бъде отговорът — каза Ходж, загледан покрай нея към изпръскания от дъжда прозорец. — Лушън никога не е бил от типа мъже, които са склонни да се самозаблуждават. Не, той се задоволяваше с това, просто да бъде до нея… и може би се е надявал, че с времето чувствата й ще се променят.