Град от кости

Вратата се отвори и златна светлина заля фоайето. Доротея стоеше там, едра, позната, облечена в дреха на зелени и оранжеви райета. Днес тюрбанът й беше неоново жълт, украсен с канарчета и къдрави ширити. На ушите й, до яркочервената й коса, висяха обеци като полилеи, а големите й крака бяха боси. Клеъри се изненада — никога преди не беше виждала Доротея боса или обула нещо друго, освен овехтелите си пантофи.

Ноктите на краката й бяха лакирани в светло, много стилно кораловорозово.

— Клеъри! — възкликна тя и я сграбчи в прегръдките си. Известно време Клеъри се бореше с това море от парфюмирана плът, увита в кадифе и шал с ресни по края. — Господи, момичето ми — каза магьосницата, като поклати глава, а обеците й се залюляха като камбани на вятъра. — Последния път, когато те видях, ти изчезна през портала ми. Къде се озовахте?

— В Уилямсбърг — каза Клеъри, като се стараеше да не диша.

Веждите на Доротея скочиха нагоре.

— И ще ми разправят, че в Бруклин нямало удобен обществен транспорт. — Тя отвори вратата и им махна да влязат.

Мястото си беше все същото като последния път, когато Клеъри го бе видяла: на масата бяха пръснати същите карти Таро, тук беше и кристалната топка. Пръстите я сърбяха да докосне картите, сърбяха я да ги грабне и да види какво е скрито зад гладката им, изрисувана повърхност.

Доротея потъна в удобното кресло и изгледа ловците на сенки с поглед, също толкова изцъклен и безжизнен, като този на изкуствените канарчета върху тюрбана й. От двете страни на масата горяха ароматни свещи, поставени в декоративни чинийки и разсейваха донякъде вонята, стелеща се из цялата къща.

— Предполагам, че още не си намерила майка си? — попита тя Клеъри.

Клеъри поклати глава.

— Не. Но знам кой я е отвлякъл.

Очите на Доротея се плъзнаха покрай Клеъри и се насочиха към Алек и Изабел, които разглеждаха плаката, обясняващ гледането на ръка. Джейс, който в ролята си на бодигард изглеждаше напълно равнодушен, се беше облегнал на страничната облегалка на един фотьойл. Успокоена, че всичките й неща са си на мястото, Доротея обърна поглед към Клеъри.

— И кой е той?

— Валънтайн — отвърна Клеъри.

Доротея въздъхна.

— Точно от това се страхувах. — Тя се облегна на възглавничките. — Знаеш ли какво иска той от нея?

— Знам, че е била омъжена за него…

Магьосницата се намръщи.

— Нещастна любов. Няма нищо по-лошо от това.

Джейс се изкиска тихо, почти недоловимо. Доротея наостри уши като котка.

— Какво смешно има, момче?

— Какво знаете вие за любовта? — каза той.

Доротея сплете своите меки бели ръце в скута си.