Сага за Австралия

Така наречената кофа на драгата представляваше дебела кожена торба с дължина към метър, прикачена на кръгъл метален обръч с диаметър над шейсет сантиметра, от долната страна на който имаше стоманено удължение с формата на овален черпак, кух и остър по краищата. От двете страни на железния обръч имаше вериги, които се съединяваха в нещо като буквата „У“ и опасваха шлепа от единия, та чак до другия край, като бяха достатъчно хлабави, за да слиза кофата чак до дъното на реката. Веригата бе закачена за лебедка, която откъм края на господин Партридж спускаше кофата във водата — тя падаше под собствената си тежест, а коженият й край бе прихванат за въже, дърпано от шлепа. В другия край прикрепената към скрипец балка влачеше по дъното металния обръч и стоманения черпак, който събираше тинята и калта. Щом кофата опреше края на веригата, балката я повдигаше нагоре и както капеше, черпакът се люшваше над шлепа и със завъртане на балката увисваше над отделението за баластрата. После някой дръпваше въжето около кожената торба и тя избълваше съдържанието си. Вече празна, се връщаше по веригата при лебедката и пак загребваше от тинята на Темза.

Трябваше да мине цяла седмица, докато хората на Ричард свикнат с работата, и през това време господин Партридж така и не видя очаквания половин тон на ден. Беше разчитал да вадят по кофа на двайсет минути, а те го правеха най-малко за час. Ала надзирателят не каза и не направи нищо, само си седеше на стола, пафкаше си с лулата, оставил долу в краката си чаша ром, и ако не наблюдаваше замислен отряда, който се трудеше с пот на чело, зарейваше поглед към пълноводната река, където кипеше усилна дейност. Отстрани на шлепа с въже бе прикрепена малка лодка, което вероятно идеше да подскаже, че в края на деня надзирателят се връща на брега, като си гребе сам, въпреки че, както личеше, поне понякога оставаше да нощува на шлепа, защото си купуваше дърва за огрев и храна от две от множеството лодки, разнасящи стоката си по реката; ромът и бирата се доставяха от трета.

От опит отрядът му се убеди, че има някои тънкости и хитрини, които облекчават работата. Кофата се отлепяше от дъното и се задържаше по-лесно, ако допреш дълъг прът точно където трябва — в горния край на металния обръч, широк едва десетина сантиметра. А за това се искаше усет, понеже обръчът не се виждаше в размътената тинеста вода. Четирима работеха на балката и въжето, един — на лебедката, един държеше пръта, с който да прикрепя надолу кофата. Грубата сила бе необходима почти изцяло за балката, макар че мъжът с пръта трябваше не само да притежава умение и усет, но и да е доста як. Понеже господин Партридж не каза и не направи нищо, Ричард реши той да разпредели хората. Прати Джими Прайс на лебедката, където не се налагаше да си особено сръчен, Бил, Уил и Неди — на балката, Тафи — на въжето, а самият той се зае с пръта.