Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Двамата се срещнаха в светлината на слънцето до главната мачта. Той взе ръцете й и погледна надолу към нея, а тя вдигна очи към него с прямия си невиждащ поглед. Струваше ми се, че се бяха събрали, сякаш привлечени, теглени и водени един към друг по силата на някакво тайнствено въздействие. Те бяха съвършена двойка. В сивата си рокля, трептяща от живот, с прекрасни форми, класическа и обикновена, тя беше наистина сирената, която би могла да омае този мрачен мореплавател, този безмилостен почитател на петте сетива. Отдалеч усетих мъжката сила, с която той сграби ръцете, протегнати към него с женска готовност. Лена, леко побледняла, люлеейки в ръце любимата си купчинка от мръсни парцали, изтича към големия си приятел; и тогава сред сънната тишина на добрия стар кораб гласът на госпожа Херман прокънтя толкова променен, че ме накара да се завъртя на стола си, за да видя какво става.
— Лена, ела тук! — изкряска тя. И тази добродушна женица ми хвърли колеблив поглед, мрачен и изпълнен със страхотно недоверие. Детето учудено изтича обратно до скута й. Но двамата, изправени един срещу друг в светлината на слънцето, с хванати ръце, не бяха чули нищо, не бяха видели нищо и никого. На една крачка от тях, в сянката, един моряк седеше на напречната греда, съвсем погълнат в снаждането на някакъв ремък, и потапяше пръсти в котлето с катран, сякаш съвсем не подозираше за тяхното съществуване.
Когато около пет години по-късно се върнах там като капитан на друг кораб, господин и госпожа Фалк бяха напуснали онова място. Не бих се учудил, ако езикът на Шомберг бе успял най-сетне да уплаши и прогони Фалк завинаги; и, разбира се, из града все още се носеше някаква мъглява история за някой си Фалк, собственик на влекач, който спечелил на карти жена си от капитана на един английски кораб.
Сърцето на мрака
1
Малката яхта „Нели“ пусна котва, без да трепнат платната й, и застана неподвижно. Бе дошъл приливът, вятърът бе почти стихнал и тъй като тя трябваше да пътува надолу по реката, не и оставаше нищо друго, освен да изчака отлива.
Устието на Темза се простираше пред нас като началото на безкраен воден път. Далеч от брега морето и небето се сливаха в едно. В сияйното пространство потъмнелите, високо изправени платна на шлеповете се поклащаха с отлива и стояха на червени кичури, по които се гонеха отблясъците на излъсканите мачти. Небето над Грейвсенд тъмнееше, а още по-навътре изглеждаше сгъстено в печален мрак, неподвижно замислен над най-големия и велик град на земята.
Капитан и домакин ни беше директорът на компаниите. Ние, четиримата, с обич наблюдавахме гърба му, докато той стоеше на носа на яхтата, загледан в морето. По цялата река той имаше най-подчертан морски вид. Приличаше на лоцман, което е истинско олицетворение на благонадеждност за всеки моряк. Човек трудно би си представил, че работата му не е свързана с блестящото устие ей там, а със замисления мрак зад него.
Срещу нас беше морето, което ни свързваше един с друг. Освен че бе свързвало сърцата ни през дълги периоди на раздяла, морето ни бе направило търпими към разказите, дори към убежденията ни. Поради напредналите си години и множество добродетели адвокатът — превъзходен възрастен човек, се ползуваше от единствената възглавница на палубата и лежеше на единствения килим. Счетоводителят бе вече извадил кутия домино и като архитект подреждаше от него разни фигури. Марлоу седеше по турски, с лице към кърмата, облегнат на бизанмачтата. Бузите му бяха хлътнали, цветът на лицето му бе восъчен, гърбът му бе изправен, а видът му — аскетичен. С отпуснати ръце и с обърнати нагоре длани, той напомняше някакъв идол. Доволен, че котвата бе пусната както трябва, директорът дойде и седна при нас. Разменихме лениво няколко думи. След това на палубата настана мълчание. Не зная защо, но не започнахме играта на домино. Чувствувахме се по-разположени към размисъл и спокойно съзерцание. Денят догаряше със застинал, стихнал и великолепен блясък. Водата сияеше неподвижно; от безкрайната шир на небето, без нито едно петънце, струеше блага и чиста светлина; мъглите над блатата в Есекс приличаха на лека и блестяща материя с прозрачни дипли, спусната над ниския бряг от залесените склонове на сушата. Само мракът на запад, над горното устие, ставаше все по-черен с всеки изминал миг, сякаш се сърдеше на залязващото слънце.