Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Той млъкна.

— Имайте предвид — започна Марлоу отново и повдигнал ръка с обърната нагоре длан, с крака, прибрани пред себе си, приличаше на Буда, проповядващ в европейски дрехи, без лотосов цвят, — обърнете внимание: никой от нас не би се почувствувал така. Спасява ни нашата експедитивност — нашата преданост към експедитивността. Но онези хора не са притежавали това качество. Те не са били заселници; тяхното управление е било само грабеж и нищо повече. Те са били завоеватели, а за това е нужна груба сила, с която не можеш да се хвалиш, когато я имаш, защото силата е само една случайност — резултат от слабостта на другите. Те са грабили заради плячката. Това е било просто обир с насилие, убийство в огромни размери и хората са се хвърляли в него слепешката — както подхожда на тези, които трябва да победят мрака. Завоюването на земята, което обикновено означава да отнемеш нещо от други, които имат различен цвят на кожата, или малко по-плоски носове от нашите, е грозно, когато се вгледаш в него. Само идеята го спасява. Идеята, скрита в него; не сантиментална преструвка, а идея; не егоистична вяра в идеята — а нещо, което можеш да издигнеш на пиедестал, да му се кланяш и да му принасяш жертви…

Той спря. По реката се плъзгаха пламъчета, зелени пламъчета, бели пламъчета, които се гонеха, настигаха, пресичаха и след това се разделяха бързо или бавно. В тъмнеещата нощ животът на големия град течеше по безсънната река. Ние продължавахме да гледаме, да чакаме търпеливо — само това ни оставаше до прилива; но след дълго мълчание, когато Марлоу изрече колебливо: