Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Слънцето залезе; мракът се спусна над реката и по брега заблещукаха светлини. Заблестя фарът Чапман — трикрака постройка, издигната върху калния бряг, — засия ярко. Светлинки на кораби се движеха по реката: дълга броеница от светлинки, които сновяха нагоре-надолу по течението. А още по на запад страхотният град се отразяваше злокобно върху небето, като замислен мрак, огрян от слънчева светлина, като зловещ блясък под звездите.

— Това също — каза Марлоу внезапно — е било едно от тъмните петна на земята.

Сред нас той бе единственият, който все още „беше по море“. Но той не представляваше професията си. Бе колкото моряк, толкова и странник, докато повечето моряци водят, ако можем така да се изразим, заседнал живот. Нагласата на съзнанието им е свързана с дома им — корабът е винаги с тях, а също и тяхната родина — морето. Всички кораби си приличат, а и морето е винаги едно и също. В неизменното им обкръжение чуждите брегове, чуждите лица, променящата се безкрайност на живота се плъзгат покрай тях, забулени не от чувство на загадка, а от презрително невежество; защото за един моряк няма друго загадъчно освен морето, което е господар на съществуването му; и неведомо като съдбата. Защото времето след работа, една случайна разходка например или случаен гуляй са достатъчни да му разкрият тайната на цял континент, но той не счита, че си заслужава да узнае тази тайна. Разказите на моряците притежават простотата и смисълът им се побира в черупката на един орех. Но Марлоу не бе обикновен моряк (като се изключи склонността му да разказва) и за него смисълът на случката не се криеше вътре, като ядката на ореха, а отвън; този смисъл блестеше като жарава, като мъгла, осветена призрачно от лунна светлина.

Забележката му не ни изненада. Бе съвсем в стила на Марлоу. Тя бе приета с мълчание. Никой не се потруди дори да промърмори нещо и скоро той каза много бавно:

— Мислех си за старите времена, когато римляните са дошли тук преди хиляда и деветстотин години — завчера… Светлината идва от тази река от времето на — вие казвате рицарите? Да, но тя е като бродещ огън сред полето, като светкавица в облаците. Ние живеем с трептенето на този блясък — дано той свети, докато Земята се върти! Но тук до вчера лежеше мрак. Представете си чувствата на капитана на някоя изящна — как ги наричате? — трирема в Средиземно море, който изведнъж получава заповед да замине на север; пресича набързо Галия; командувайки някой от тези съдове, които римските легионери — те сигурно са били много сръчни хора — са строели очевидно със стотици за месец или два, ако, разбира се, вярваме в това, което четем. Представете си го тук — на края на света, сред море с цвета на олово, под небе с цвета на дим, който пътува с кораб, подобен на хармоника, нагоре по тази река. Пясъчни брегове, блата, гори, диваци — никаква храна, подходяща за цивилизован човек, никаква вода за пиене освен водата на Темза. Никакво фалернско вино, никакво слизане на брега. Тук-там военен лагер, захвърлен сред пустошта, като игла в копа сено — студ, мъгли, бури, болести, заточение и смърт; смърт, която дебне във въздуха, във водата, в горите. Да, той е устоял. Без съмнение е устоял, без да мисли много, а по-късно може би се е хвалил с това, което е преживял. Той е бил достатъчно силен, за да срещне мрака. А може би го е крепяла надеждата, че ще бъде прехвърлен скоро във флотата на Равена, ако е имал добри приятели в Рим и ако преживее ужасния климат. Или помислете си за някой млад, възпитан гражданин в тога, който е загубил може би на комар и дошъл тук като придружител на префект или бирник, или дори търговец, за да спечели пари. Слиза в някое блато, тръгва на поход през горите и в някой лагер във вътрешността изведнъж започва да чувствува, че варварщината, късната (абсолютната) варварщина, го огражда отвсякъде — тайнственият живот на пустинята, който надига глава в гората, в пустошта, в сърцата на варварите. Никой не го посвещава в тази тайна. Той трябва да живее сред неразгадаемото, което е и отвратително. А в същото време върху него започва да действува магията. Магията на отвращението, разбирате, нали? Представете си растящото съжаление, копнежа за бягство, безпомощното отвращение, отстъплението, омразата.