Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Започнах да се приготовлявам трескаво и след четиридесет и осем часа вече прекосявах Ламанша, за да се представя на работодателите си и да подпиша договора. След няколко часа пристигнах в един град, който винаги ми е напомнял бяла гробница. Вероятно предубеждение. Лесно открих канторите на Компанията. Тя бе най-голямата фирма в града и всички говореха за нея. Тя щеше да управлява цяла задморска империя и търговията щеше да й донесе несметни богатства.
Тясна и пуста улица, потънала в дълбока сянка. Високи къщи, безброй прозорци с венециански капаци, мъртва тишина, трева, покълнала между камъните, внушителни арки за каляски отляво и отдясно, грамадни двойни врати, които стояха полуотворени. Промъкнах се през една от тези пролуки, качих се по изметено и голо стълбище, безжизнено като пустиня, и отворих първата врата, която ми попадна. Две жени, едната пълна, а другата слаба, седяха на столове със сламени дъна и плетяха черна вълна. Слабата стана и тръгна право към мен, като продължаваше да плете с наведени очи — и тъкмо когато реших да се отместя от пътя й, тя застана неподвижно и ме погледна така, сякаш бе сомнамбул. Дрехата й беше проста, тя се обърна безмълвно и ме въведе в чакалнята. Казах името си и се огледах. Чамова маса в средата, прости столове, наредени покрай стените, в един край голяма лъскава географска карта, нашарена с всички цветове на дъгата. На нея се виждаше много червено — приятен цвят по всяко време, защото човек знае, че там се върши истинска работа; страшно много синьо, малко зелено, петна оранжево и на източния бряг едно мораво петно, което показваше къде веселите пионери на напредъка пият също тъй весело бирата си. Но аз нямаше да отида там. Заминавах за жълтата част. Точно в средата. Там беше реката — омайваща, смъртоносна — като змия. О! Отвори се една врата и белокоса секретарска глава се появи със състрадателен израз на лицето, а след това костелив показалец ме покани в светилището. Светлината бе неясна, в средата се мъдреше тежко бюро. Зад бюрото се появи някаква бледа тлъста фигура в сюртук. Самият големец! Както го прецених, той беше средно висок човек, който си играеше с пет-шест милиона. Ръкувахме се, той промърмори нещо и остана доволен от моя френски. Bon voyage17.
След четиридесет и пет секунди се озовах отново в чакалнята при състрадателния секретар, който, изпълнен с униние и съчувствие, ми даде да подпиша някакъв документ. Мисля, че между другото се задължих да не разкривам никакви търговски тайни. Няма да ги разкрия.
Започнах да се чувствувам малко неспокоен. Знаете, че не съм свикнал с такива церемонии, а в атмосферата имаше наистина нещо зловещо. Сякаш бях посветен в някакъв заговор — не зная. Нещо не съвсем редно; и ми се прииска да се махна оттук. Във външната стая двете жени плетяха трескаво черната вълна. Пристигаха хора и по-младата сновеше напред-назад, за да ги въвежда. Старата седеше на стола си. Плоските й чехли бяха подпрени на малко столче за крака, а в скута й почиваше котка. На главата си имаше бяла колосана шапчица, на едната й страна се чернееше брадавица, а на края на носа й висяха очила със сребърни рамки. Тя ме погледна над тях. Равнодушното спокойствие на този поглед ме разтревожи. В този миг водеха двама младежи с весели и глупави лица и тя им хвърли същия бърз поглед на равнодушна мъдрост. Сякаш знаеше всичко за тях и за мен. Овладя ме зловещо чувство. По-късно там, далеч, си спомнях често тези две жени, които пазеха Вратата на мрака, плетяха черна вълна, като за саван, едната въвеждаше, непрекъснато въвеждаше хора в неизвестното, а другата оглеждаше радостните и глупави лица с равнодушните си старчески очи. Стара плетачко на черна вълна. Ave! Morituri te salutant. Малцина от тях я виждаха повторно.
Предстоеше и посещение при лекаря. „Чиста формалност“ — ме увери секретарят, като си даваше вид, че взема живо участие във всичките ми митарства. От горния етаж се появи млад човек, който носеше шапката си, килната над лявото око: предполагам, че бе чиновник — сигурно е имало чиновници в компанията, при все че къщата бе тиха, като че ли се намираше в града на мъртвите, — и ме поведе. Видът му бе запуснат и опърпан, мастилени петна се синееха по ръкавите на палтото, вратовръзката му бе голяма и бухнала под брадата с форма на носа на стар ботуш. Бяхме подранили за лекаря и аз предложих да се почерпим, след което той стана изведнъж много сърдечен. Пиехме вермута си, а той славословеше Компанията. По едно време изразих небрежно изненадата си от това, че не заминава. Изведнъж той се вледени. „Не съм такъв глупак, какъвто изглеждам“ — казал Платон на учениците си — промълви той мъдро и изпи чашата си с подчертана решителност, след което станахме от масата.
17
Приятно пътуване (фр). Б.пр.