Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Най-добрият оцелял. Отначало и двамата едва имали сили да се държат на краката си, и двамата показали отчаяна решителност, издръжливост, хитрост и смелост — всички качества на класическия героизъм. Фалк веднага изхвърлил през борда револвера на капитана. Той бил роден водач. После, след отекването на двата изстрела, последвано от дълбока тишина, в студената, жестока утрин на Антарктика от различни скривалища върху палубата на този оголен кораб-труп — който се носел по сивите води на океана, който имал сърце от лед и сред който господствувала желязната необходимост — започнали да изпълзяват навън, да се виждат как се примъкват един по един внимателно, жадуващи, с блеснали очи, мръсни, цяла банда гладни и мъртвобледни скелети. Фалк стоял изправен срещу тях, притежател на единственото огнестрелно оръжие на борда; а вторият най-добър мъж след него — дърводелецът — лежал мъртъв помежду им.
— Той бе изяден, разбира се — казах аз.
Фалк наведе бавно глава, потрепери леко, плъзгайки ръце по лицето си, и рече:
— Никога не се бях карал с този човек. Но между него и мен се решаваше въпросът за нашия живот.
Защо да продължавам историята на този кораб, тази история, пред която — с помпата за питейна вода, като извор на смърт, с мъжа с оръжието, с морето, управлявано от закона за желязната необходимост, с купа призраци, люшкани от ужас и надежда, с нямото и неискащо да чуе нищо небе — приказката за „Летящият холандец“ с обичайното си престъпление и сантиментално възмездие избледнява като изящен венец, като облаче бяла мъгла? Какво остава друго да се каже, което който и да било от нас не би отгатнал сам за себе си? Предполагам, че Фалк с револвер в ръка е тръгнал да обиколи кораба, за да прибере всички кибрити. Онези умиращи от глад нещастници имали доста много кибрит! Той нямал никакво намерение да види кораба подпален под краката си било от омраза, било от отчаяние. Живеел на открито, на мостика, държейки тази позиция, която господствувала над цялата задна палуба и над единствения път към помпата. Той живеел! Някои от другите също така живеели — скрити, нетърпеливи, излизайки един по един от скривалищата си при съблазнителния ек на всеки изстрел. И не бил егоист. Всичко делели по равно. Но само трима от всички останали живи, когато един китоловен кораб на връщане от района си за лов едва не се сблъскал с пълния с вода корпус на „Боргместер Дал“, който, изглежда, в края на краищата получил по една пробойна и в двата си трюма, но понеже бил натоварен с трупи, не можел да потъне.
— Те всички умряха — рече Фалк. — Тези тримата също. Но аз не исках да умирам. Всички умряха — всички! — от това ужасно нещастие. Но трябваше ли и аз да захвърля живота си! Можех ли? Кажете ми, капитане? Бях сам там, съвсем сам, точно както и другите. Всеки един от екипажа беше сам. Трябваше ли да предам револвера си? На кого? Или трябваше да го хвърля в морето? Каква полза би имало от това? Само най-добрият измежду всички щеше да оцелее. Това беше голямо, ужасно и жестоко нещастие.
Той бе оцелял! Видях го пред себе си сякаш съхранен като свидетел на могъщата истина на един непогрешим и вечен принцип. По челото му имаше едри капки пот. И изведнъж това чело се удари тежко в масата, когато той политна напред, разпервайки ръце.
— А сега е по-лошо — извика той. — По-страшна болка ме измъчва! Това е по-ужасно.
С тази дълбока убедителност на своя вик той накара сърцето ми силно да се разтупти. И след като ме остави, за да си отиде на кораба, аз призовах мислено пред очите си образа на девойката, както я бях видял да плаче тихо, обилно, търпеливо и сякаш неудържимо. Помислих за тъмнокафявите й коси. Представих си как, ако бяха разплетени, те биха я покрили от всички страни, чак до бедрата, като косите на сирена. А тя го бе омагьосала. Представете си мъжа, защищавал живота си с непреклонността на една безмилостна и невъзмутима съдба, да бъде докаран до положението да скърби за това, че някога един железен лост не улучил черепа му! Сирените пеят и мамят до смърт, но тази бе плакала мълчаливо, сякаш за неговия жалък живот. Тя беше нежната и безгласна сирена на този страшен мореплавател. Той очевидно искаше да изживее цялата своя представа за живота. Нищо друго не би го удовлетворило. Тя също беше подчинена на този живот, който сред смъртта призовава с висок глас нашия разум. Тя бе забележително подходяща да изпълнява за него женската роля в този живот. А по свой собствен път, със собственото си изобилие на чувствен чар тя сякаш илюстрираше вечната истина на един непогрешим принцип. Не зная обаче що за принцип илюстрираше Херман, когато се появи рано-рано на борда на моя кораб със съвсем объркан израз на лицето. Все пак имах впечатлението, че и той би направил всичко, за да оцелее. Изглеждаше много успокоен по въпроса за Фалк, но все още напълно погълнат от него.