Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Бях стояла неподвижно твърде дълго и изведнъж си дадох сметка, че го гледам през дебела пелена от лед. Той седеше кротко, но по него нямаше лед. Защо? Освен това беше облечен с риза с къси ръкави. Не му ли беше студено? Когато разчупих леда, Крисчън проговори.
– Същността на това, което се случва тук, е в ума ти. Това, което си позволиш да чувстваш, се засилва – думите бяха като черни звънчета, удрящи по крив ксилофон. Потръпнах. Можех да доловя шотландския акцент зад звънтенето и частица човечност в нечовешкия език, който правеше всичко още по-обезпокоително.
– Искаш да кажеш, че ако не мисля за леда, няма да замръзвам? – попитах. Стомахът ми изкъркори и изведнъж се покрих с дебела сметановосиня глазура.
– Мислеше за храна, нали, момиче? – в тона му се прокрадна забавление, което направи думите му малко по-поносими. Той се изправи, но не пристъпи към мен. – Ще ти се случва доста често тук.
Помислих си за превръщането на глазурата в лед. Беше много просто. Когато пристъпих напред, тя се разпадна от лицето ми.
– Това означава ли, че ако мисля за топъл тропически плаж...
– Не. Същността на това място е такава, каквато е. Можеш да я направиш по-лоша, но не и по-добра. Можеш да разрушаваш, но не и да създаваш. Това се дължи на добавената гадост от страна на кралицата. Подозирам, че това по теб не е глазура, а частици от сметанов скреж от неща, които не би искала да погледнеш отблизо.
Хвърлих поглед на гробницата. Не можех да се спра. Тя се издигаше черна и тиха – призракът на 20-годишните ми лоши сънища. Опитвах се да я пренебрегна, но не можех. Тя ядеше съзнанието ми.
Щях да застана до нея.
Щях да я отворя, да погледна вътре и да запищя.
Да. Но нямаше нужда да бързам.
Погледнах към Крисчън. Какво правеше той тук? Това, което беше довело мен, беше запълвало нощните часове през по-голямата част от живота ми. Имах право на няколко минути за себе си преди да посрещна отреденото ми от съдбата.
Стига да можех да си ги позволя.
Не ми убягна фактът, че бях намерила точно това, от което имах нужда. Какъв късмет да намеря последния от петимата друиди, които са необходими, за да извършат ритуала, точно тук, до нещото (каквото и да беше то), до което бях доведена.
Жалко, че вече не вярвах в късмета.
Чувствах се използвана. Но от кого и защо?
– Какво се случи с теб? – попитах.
– О, какво се случи с мен ли? – смехът му беше като метални остриета, чегъртащи по варовик. – Това беше ти, момиче. Ти ми се случи. Ти ме нахрани с плът от Ънсийли.
Бях ужасена. Това, че го бях нахранила с плът на мрачно Фае ли беше причина за промените, които се бяха случили с него? Трансформацията на Крисчън, която беше започнала в онзи свят, в който ние подсушавахме дрехите си до някакво езеро, беше продължила с главоломна скорост.
Той изглеждаше наполовина човек, наполовина Фае и в това място на сенки и лед клонеше повече към Ънсийли, отколкото към техните светли братя. С няколко финални щрихи той би изглеждал като един от принцовете. Прехапах устната си. Какво можех да кажа? Че съжалявам? Да го попитам дали боли? Дали това те превръща в чудовище и отвътре, както и отвън? Може би той щеше да изглежда по-добре, след като се върнеше в истинския свят, където щеше да има и други цветове освен черно, бяло и синьо.
Той ми отправи една по-мрачна версия на убийствената си усмивка, белите му зъби проблясваха под кобалтовосини устни върху мраморнобяло лице.
– Сърцето ти ридае за мен. Виждам го в очите ти – присмя ми се той. Усмивката му се стопи, но враждебността в очите му нарасна. – И би трябвало. Започвам да изглеждам като един от тях, нали? Нямам огледало подръка и не мога да видя как е лицето ми, но се съмнявам, че бих искал да знам.
– Значи яденето на Ънсийли ти причини това? Не разбирам. И аз съм опитвала. Както и Малуш, Даррок, Фиона и О’Баниън. А след това и Джейни и неговите хора. Нищо не се случи нито с мен, нито с някой от тях.
– Подозирам, че започна на Хелоуин. Нямах достатъчно руни по себе си – усмивката му се превърна от убийствена в ужасяваща. – Обвинявам твоя Баронс за това. Ще видим кой е по-добър друид сега. Ще си кажем по няколко думи, а след това ще се срещнем отново.
Изражението на бялото му изсечено лице ме наведе на мисълта, че няма да бъдат просто думи.