Изкуството на лова

Понякога си мислеше, че я обича. В други моменти ѝ се струваше, че участва в игра, чиято цел е да я задържи на негова страна. А докато се двоумеше, животът ѝ продължаваше да върви неумолимо към сватбата. Би ли могла да я спре, дори и да го иска?

За да се разсейва от подобни мисли, тя прекарваше сутрините на терасата пред покоите си, където се обучаваше да пише и да чете. Следобедите отиваше в тих ъгъл на градината, където помагаше на мистър Дорум, стария градинар, да почиства плевелите, или просто седеше под някоя дебела сянка и гледаше играта на врабчетата, или се наслаждаваше на птичето чуруликане в клоните на дърветата. Паулус я укоряваше, че помага на прислугата, но на Янти ѝ харесваше. С какво друго да се занимава? Освен това се бе привързала към тези градини. Това бе единственото място, от времето на нейното детство насам, където можеше всеки ден да гледа диви птици.

И така неусетно дойде големият ден.

Сутринта в деня преди сватбата бе студена и ясна. Растенията в лабиринта бяха посърнали и пожълтели, а пред главния портал на двореца се бяха подредили карети и товарни коли, които образуваха опашка по улицата. Тя изтича, очаквайки, че това са гости, но се оказа, че каретите се натъпкани с дрехи за брачното тържество.

— Принц Марквета нареди да ви докараме всички сватбени тоалети, които успяхме да намерим — обясни един униформен мъж пред вратата: представи се като мистър Грийвс от улица „Саламандър“ и каза, че тази сутрин бил нает за паж на принца.

— И всички тези рокли са за мен? — попита Янти.

Мистър Грийвс кимна и отвърна:

— Разбира се, милейди.

— Но тук сигурно са всички рокли, които могат да се намерят в Лосото.

— Много повече от това.

Роклите изпълниха няколко от стаите в двореца. Имаше рокли от паяжинеста коприна, от памук, дантели, кадифе и плюш, във всякакви възможни оттенъци на бялото и кремавото, както и във всички цветове на дъгата. Рокли с невъобразима кройка и форма, бродирани, с жаба, с високи и ниски яки, с дълбоки деколтета, с кринолини и фусти. Рокли, толкова тежки, че не можеше да ги повдигне. Рокли, леки като току-що паднал сняг. Рокли със златисти и сребристи конци, така обсипани със скъпоценни камъни, че можеха да стоят изправени, без да ги облече. Янти обикаляше от стая в стая сред цялото това великолепие от дантели, коприна и бижута, а накрая се хвърли на един диван и започна да крещи от възхищение.

Но не можа да избере нито една рокля.

Принцът ѝ бе осигурил цяла армия прислужници — те подтичваха след нея, нарамили рокли, стиснали в зъбите си карфици и намотали около ръцете си шивашки метри, готови да ѝ помогнат с всяка избрана от нея рокля, да я пригодят, натъкмят и нагласят.

Бяха незаменими като прислужници и шивачки, но от тях не ставаха приятелки, нито събеседнички, защото Янти не успя да изтръгне и една критична забележка от устите им. Избереше ли някоя рокля, веднага я обсипваха с възторжени похвали — красива, невероятна, сияеща, блестяща, царствена, фина и изящна. „Изящна“ им бе любимата дума. В един момент тя дори се закле, че ако я чуе още веднъж, ще прати момичето, което я е произнесло, да попита Паулус дали вече е назначил придворен палач. Скоро се увери, че не може да очаква от прислугата друго освен истерично възхищение, невъздържано прехласване пред всяка облечена от нея рокля, дори ако беше грозна или ѝ стоеше отвратително.