Изкуството на лова

Завладя я паника. Дали не бе пропуснала коронацията? Да не би да бяха забравили да я събудят? Ами сватбата?

Отново прозвучаха фанфари — на Янти ѝ се струваше, че го правят тържествено и окончателно. Тя излезе на балкона и се наведе през парапета, така че сега виждаше часовниковата кула на хартиения пазар.

Беше малко преди седем. До коронацията оставаха часове.

Прибра се вътре, легна на леглото и впери поглед в тавана. Довечера, осъзна тя, щеше да вижда друг таван. Кой знае защо, тази мисъл я накара да се почувства изплашена и безпомощна. Вече не можеше да се откаже, дори и да иска. Но защо ще иска да се отказва? Нали ѝ предстоеше да се омъжи за крал. За най-красивия мъж, когото бе виждала. За човек, който се нуждаеше от нея повече от всеки друг на този свят, човек, чието могъщество и положение, а също и свобода, зависеха от нея.

Би била глупачка да не се омъжи за такъв човек.

Окъпа се и беше готова за трите прислужници, които се появиха малко по-късно, за да ѝ помогнат да облече избраната рокля. Разказаха ѝ за тълпата, която се събирала от ранна утрин пред вратите на двореца, за огромния брой сановници, както местни, така и чуждоземни, които чакали в приемните. А също и че ще я отведат долу в тронната зала няколко минути преди да се появят принц Паулус и херцог Кир — някъде около десет часа.

На Янти ѝ хрумна една мисъл.

— Жената на херцога ще бъде ли там?

Прислужниците я осведомиха, че херцогиня Анейси няма да присъства. Останала в Ел.

— Но защо е останала? — попита Янти, докато ѝ закопчаваха копчетата на гърба.

— Херцог Кир не я е повикал — отвърна една от прислужниците.

— Не я е повикал? — повтори Янти. — Защо?

— Бил обезпокоен, че пътуването ще я измори.

Янти престана с въпросите и ги остави да довършат нагласяването на тоалета.

И така, малко преди десет момичетата я отведоха долу в тронната зала, за да чака краля.

Залата вече бе пълна. Разговорите стихнаха, щом Янти се появи и бе отведена при една пейка в задната част на подиума, зад златния трон, принадлежал доскоро на император Хю. Една от прислужниците остана с нея, а другите две си тръгнаха. Янти зарея поглед из множеството. Членовете на Градския Комитет на представителите от Лосото се бяха подредили непосредствено до подиума, всичките облечени с официални черно-червени туники. Зад тях имаше група от поне трийсет пиратски капитани с крещящи одежди, превити под тежестта на златни вериги и накити и затъкнали в широките си кожени колани саби и кинжали. До тях пък бяха лейтенантите от милицията, събрана да поддържа реда в Лосото, както и морските капитани Расеме Атентро и Еразъм Хоулиш. Още по-нататък се бяха скупчили оцелелите от „Илена Грей“ — почти хиляда унмери. Те стояха със сериозни и мълчаливи лица, като че ли очите им виждаха както в тягостното им минало, така и в непосредственото бъдеще. Дъното на залата бе предоставено на немалък брой анейци. Това бяха най-влиятелните и заможни хора на полуострова, тези, които императорът бе защитил от унмерите. Сега те се намираха зад жива стена от същите тези унмери.