Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
— Какво? — попита той. — Искаш да се спуснем долу ли?
Тя се ухили и приклекна до отвора. Постави фенера на ръба, завъртя се и пъхна крака вътре. След това се плъзна бавно. Миг по-късно изчезна от погледа му.
— Сисело? — повика я Грейнджър.
Никакъв отговор.
— Сисело!
Малко по-късно чу гласа ѝ, но звучеше много слабо и отдалече и той не беше сигурен какво му казва. Седна на ръба на отвора, пусна торбата с меча в шахтата, взе фенера и се вмъкна. Шахтата се спускаше почти отвесно. Опита се да се задържи с ръце и крака, но нямаше за какво. Шахтата бе изградена от неравни нащърбени тухли, ала повърхността под него бе от гладък бетон.
— Полковник? — долетя гласът на Сисело отдалече.
Грейнджър продължаваше да се свлича в шахтата. Скоростта му нарастваше със заплашително темпо. На светлината на фенера тухлите се стрелваха стремглаво нагоре. Стомахът му се сви на топка.
А после, неочаквано, тялото му почна да се забавя. Наклонът под него вече не бе тъй стръмен. Само след миг Грейнджър излетя от шахтата и тупна върху торбата си. Над него имаше неравен свод, като на пещера.
Сисело го чакаше. Изкикоти се.
— Да можеше да си видиш лицето.
— Какво е това място?
— Най-обикновено място.
Намираха се в просторна пещера, натъпкана с всякакви предмети — истинска съкровищница. Грейнджър лежеше на дървена платформа, която се подаваше от стената под изхода на шахтата. Спусна крака, изправи се и вдигна фенера.
Накъдето и да погледнеше, виждаше само блясъка на злато. Тук имаше златни канапета и столчета, позлатени маси, златни вази, гърнета и сандъци, преливащи от златни монети и накити. От тавана висяха стотици златни свещници, които Сисело бързаше да запали със свещ. Грейнджър реши, че пещерата е с естествен произход, но въпреки това стените бяха украсени с рисунки. Някои от сталактитите и сталагмитите бяха издялани във формата на изящни спираловидни колони, докато други бяха оставени в естествения им вид. Между тях бяха подредени красиви мебели, тапицирани с меки плюшени възглавници със златисти пискюли.
Дъщерята на Конквилас продължаваше да пали свещници. Грейнджър се изправи и завъртя фенера. Пещерата се простираше на няколкостотин метра и завършваше с изпъкнала кора от бледорозов кварц. Имаше врати навсякъде, често толкова високо в стените, че до тях водеха дървени стълби.
И въпреки цялото това великолепие по нищо не си личеше мястото да е било посещавано наскоро.
— Иманярският пазар е нататък — каза Сисело и вдигна ръка в посока, която Грейнджър прецени, че е запад. — Но пътят е скрит. От там са се взели повечето от тези неща.
— Крадени ли са?
Тя го погледна намръщено.
— Крадени? Кой според теб ги е направил някога? Да не би да са хората? — Лицето ѝ се изкриви в насмешлива гримаса. — Съмнявам се. Ние просто си вземаме това, което смятаме, че ще ни потрябва. А аз — каквото ми харесва. Държим го с татко тук, далече от кварца. Нали знаеш, че някои кристали въздействат неблагоприятно на металите. Както и дъждът. А също и хората. — Тя го погледна. — Питал ли си се някога защо има предмети, които привличат определени хора? Това е както драконите, които харесват едни и не харесват други. Сякаш умеят да четат хорските умове. Но ще те помоля да се закълнеш, че няма да разказваш никому за това място.
Грейнджър загреба шепа пръстени от близкия сандък и ги остави да се изсипят на пода. Тук имаше достатъчно пари да си купи свой кораб. Цяла флотилия кораби.
— Полковник?
— Какво?
— На никого не бива да казваш за това място.
Той кимна.
— Ясно.
— Не, трябва да се закълнеш.
— Добре.
— Е?
— Какво „е“?
— Ами закълни се де.
— Заклевам се.
— Най-сетне! — Тя завъртя очи. — Честно, много приличаш на баща ми. Трудно е да те накарат да направиш нещо.
— Къде е баща ти?
— Още не е тук — отвърна тя. — Щях да зная, ако е наблизо. Но рано или късно ще се появи.
— Откъде знаеш, че не е тук?
Тя се ококори.
— Уф… може би защото не съм толкова глупава.
„Да, сигурно е така.“ Грейнджър не искаше да знае. Не помнеше кога е почивал за последен път, а точно сега се чувстваше напълно изтощен. Разговорите със Сисело бяха също толкова изтощителни, колкото тези с Янти. Той тръшна торбата на земята и се отпусна на една от скамейките, усещаше как пластините на енергобронята се нагласяват под раменете му.
Чу се силен трясък и задните крака на скамейката се строшиха под тежестта му. Тя падна на каменния под и Грейнджър остана да лежи с щръкнали нагоре крака.