Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Някой път може да почакаме заедно — предлага й и подава опаковка от марля. — Ще ми дадеш ли телефона си?
Кейт записва номера точно когато системата на Тейлър започва да пиука. Сестрата идва и сваля тръбата.
— Готов си, Тейлър — осведомява го. — Кой ще те закара?
— Чакат ме долу. Всичко е уредено. — Става от стола с мека тапицерия бавно, почти немощно — първото напомняне, че с Кейт не са водили обикновен безгрижен разговор. Пъхва в джоба си листчето с телефонния ни номер. — Ще ти се обадя, Кейт.
Момчето излиза, Кейт драматично изпуска въздуха от дробовете си и обръща глава след него.
— О, Боже! — прошепва задъхано. — Страхотен е.
Сестрата, която проверява системата й, се ухилва.
— И още как, скъпа. Само да бях трийсет години по-млада…
Кейт се обръща развълнувана към мен:
— Смяташ ли, че ще ми се обади?
— Може би — отвръщам.
— Къде мислиш, че ще отидем?
Сещам се за Брайън, който винаги е твърдял, че Кейт може да ходи по срещи… щом навърши четирийсет.
— Едно по едно, става ли? — предлагам. Но вътрешно танцувам от щастие.
Арсеникът, който отвежда Кейт в ремисия, оказва чудодейното си въздействие, като я изтощава. Тейлър Амброуз, наркотик от съвсем различен вид, оказва своето чудодейно въздействие, като я възстановява. Това се превръща в навик: когато телефонът иззвъни в седем часа вечерта, Кейт скача от масата за вечеря и се скрива в един шкаф с безжичния телефон в ръка. Ние, останалите, раздигаме масата, отиваме в дневната, а по-късно се приготвяме за лягане, като през цялото време чуваме кикот и шепот, а после Кейт излиза от пашкула си, изчервена и грейнала. Първата любов танцува като колибри в пулса на гърлото й. Всеки път, когато се случи, не мога да откъсна поглед от нея. Не защото е толкова красива, макар да е вярно, а защото никога не съм си позволявала да повярвам, че ще я видя пораснала.
Една вечер влизам след нея в банята. Току-що приключила един от маратонните си телефонни разговори, Кейт се взира в отражението си в огледалото, свива устни и извива вежди в съблазнителни изражения. Ръката й се вдига към късо подстриганата й коса — след химиотерапията така и не порасна чуплива, а само на гъсти прави кичури, които тя обикновено укротява с пяна за коса, за да изглеждат рошави. Разтваря дланта си, сякаш все още очаква да види как косата й пада.
— Какво си мислиш, че вижда, когато ме поглежда? — пита Кейт.
Заставам зад нея. Тя не е детето, мой огледален образ — това е Джес, — и все пак, когато застанем една до друга, със сигурност има прилики — не във формата на устата, а в начина, по който я държим, в решителността в очите ни.
— Мисля, че вижда момиче, което знае какво е преживяло — отговарям честно.
— Влязох в интернет и прочетох за острата миелоцитна левкемия — казва тя. — Неговата левкемия има висок процент на лечимост — обръща се към мен: — Когато се вълнуваш повече дали някой друг ще оживее, отколкото дали ще оживееш самият ти… това любов ли е?
Неочаквано усещам, че ми е трудно да прокарам отговор през тунела на гърлото си.
— Точно така.
Кейт пуска кранчетата на чешмата и измива лицето си с течен сапун. Подавам й кърпа и докато я сваля, тя казва:
— Ще се случи нещо лошо.
Незабавно заставам нащрек и я поглеждам внимателно за издайнически признаци.
— Какво има?
— Нищо. Но винаги става така. Когато в живота ми се появи нещо толкова хубаво като Тейлър, трябва да си платя за него.
— Най-голямата глупост, която съм чувала някога — изричам по навик, но в думите ми има и истина. Всеки, който вярва, че хората контролират това, което им поднася животът, трябва да прекара поне няколко часа на мястото на дете с левкемия. Или на майка му. — Може пък най-после този модел започва да се прекъсва — отбелязвам.
След три дни при рутинно преброяване на кръвните телца хематологът ни съобщава, че броят на промиелоцитите на Кейт отново спада — първото хлъзване по стръмния склон на релапса.
Никога не съм подслушвала, поне не нарочно, до вечерта, в която Кейт се връща от първата си среща с Тейлър. Ходили са на кино. Тя се промъква на пръсти в стаята си и сяда на леглото на Ана.
— Будна ли си? — пита.
Ана се обръща към нея и простенва.
— Вече съм — сънят се смъква от нея като шал, падащ на земята. — Как мина?