Споделен живот

Кейт е като лоза, увита около Тейлър. Двамата се люшкат в ритъма на съвсем различна музика от песента, която свирят. Кейт носи задължителната си синя маска. Тейлър й е поднесъл букетче за корсажа от копринени цветя, защото истинските носят зарази, с които пациентите с имунни проблеми не успяват да се преборят. В крайна сметка не се наложи да шия рокля: намерих една онлайн от Bluefly.com. Златиста е, без колан, с У-образно деколте заради катетъра на Кейт. Над нея обаче има ефирна риза с дълги ръкави, прилепнала на кръста, която блести при всяко обръщане на Кейт така, че когато забележиш странната тройна тръба, която излиза от гръдната й кост, се питаш дали не е само игра на светлината.

Преди да излязат от къщи, направихме стотици снимки. Кейт и Тейлър се измъкнаха и отидоха да ме чакат в колата. Аз се върнах да оставя фотоапарата и заварих Брайън в кухнята, обърнат с гръб към мен.

— Ей — подкачих го, — няма ли да ни помахаш за „довиждане“? Да хвърлиш ориз над главите им?

Той се обърна и едва тогава осъзнах, че е дошъл тук да поплаче.

— Никога не съм очаквал да видя това — признава си. — Не мислех, че ще се сдобия с такъв спомен.

Сгуших се в него и наместих тялото си до неговото толкова плътно, сякаш сме издялани от един и същ гладък камък.

— Чакай ни — прошепнах и тръгнах.

Сега подавам чаша пунш на момче, чиято коса току-що е започнала да пада на купчинки по черните ревери на сакото му.

— Благодаря — казва ми и аз виждам, че има най-красивите очи на света, тъмни и спокойни като на пантера. Отклонявам погледа си и осъзнавам, че Кейт и Тейлър са изчезнали.