Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Вярно е — потвърждава. — Видях го с очите си.
Тейлър й се ужилва.
— Казах ти, направо съм майстор.
Поглежда към часовника: два и петдесет и седем.
— Нямаш ли работа някъде другаде? — пита Кейт.
— Опитваш се да се измъкнеш от облога?
— Опитвам се да те пощадя. Макар че…
Преди да довърши, позеленява. И аз, и сестрата ставаме от местата си, но Тейлър стига пръв до нея. Слага купичката под брадичката й и когато тя започва да повръща, разтрива горната част на гърба й в бавни кръгове.
— Всичко е наред — успокоява я, доближил глава до слепоочието й.
Със сестрата се споглеждаме.
— Струва ми се, че е в добри ръце — отбелязва и излиза да се погрижи за друг пациент.
Кейт свършва, Тейлър маха купичката и избърсва устата й с кърпичка. Тя го поглежда с блестящи очи и зачервено лице. Носът й все още тече.
— Извинявай — промърморва.
— За какво? — пита той. — Утре аз може да съм на твое място.
Чудя се дали всички майки се чувстват по този начин в мига, в който осъзнаят, че дъщерите им порастват — все едно е невъзможно да повярвам, че дрешките, които сгъвах някога до нея, бяха колкото на кукла; сякаш все още мога да я видя да танцува в лениви пируети на края на пясъчника. Вчера ли беше, когато ръката й беше голяма само колкото морския таралеж, който беше намерила на плажа? Същата ръка, тази, която държи ръката на едно момче — не държеше ли току-що моята, стискайки толкова силно, че да ме накара да спра и да погледна паяжината, млечката, всеки от хилядите мигове, които Кейт искаше да задържа завинаги? Оптическа илюзия — нещо, което никога не е толкова солидно или силно, колкото смятаме. Човек би си помислил, че като се има предвид всичко, би трябвало да го очаквам. Но докато наблюдавам как Кейт гледа това момче, разбирам, че ми предстои да науча хиляди неща.
— Страхотно прекарване ти осигурявам на срещата ни — измърморва Кейт.
Тейлър й се усмихва.
— Картофки — подхвърля той. — За обяд.
Кейт го перва по рамото.
— Отвратителен си.
Той вдига вежда.
— Да знаеш, че загуби облога.
— Май съм си забравила тръста у дома.
Тейлър се преструва, че я гледа изпитателно.
— Е, добре, знам какво можеш да ми дадеш вместо кинтите.
— Сексуални услуги ли? — осведомява се Кейт, забравила, че съм тук.
— Ау, не знам — разсмива се Тейлър. — Да попитаме ли майка ти?
Тя става кървавочервена.
— Уф!
— Продължавай така — предупреждавам я, — и следващата ви среща ще е на костномозъчната аспирация.
— Нали знаеш за танците в болницата? — Тейлър внезапно придобива нервен вид. — За болни деца. Ще има доктори и сестри, за всеки случай, и ще се състои в една от съвещателните зали тук, но, общо взето, ще е като обикновен училищен бал. Нали знаеш, скучна група, грозни костюми, пунш с плателети — преглъща. — За последното само се шегувам. Е, миналата година отидох, сам, и беше страшно тъпо, но предполагам, че тъй като и двамата с теб сме пациенти, тази година може да отидем заедно.
Кейт обмисля предложението с апломб, за който никога не бих повярвала, че притежава.
— Кога е?
— В събота.
— По една случайност точно тогава не възнамерявам да гушна букета — поглежда го и му се усмихва сияйно. — С удоволствие.
— Жестоко — отговаря Тейлър и се усмихна. — Абсолютно жестоко.
Посяга към нова купичка, като внимава за маркуча на Кейт, който пълзи между двамата. Чудя се дали сърцето й бие по-бързо, дали това ще се отрази на лечението. Дали ще се разболее по-скоро, а не по-късно.
Тейлър намества Кейт в сгъвката на лакътя си и двамата заедно зачакват това, което ще последва.
— Деколтето е прекалено голямо — отбелязвам.
Кейт държи под врата си една бледожълта рокля. Ана също изказва мнението си:
— Ще приличаш на банан.
От часове се опитваме да намерим рокля за бала. Кейт разполага само с два дни, за да се приготви, и се е вманиачила на тази тема: какво ще облече, как ще се гримира, дали групата ще изсвири нещо, което поне да става. Косата й, разбира се, не е проблем: след химиотерапията я е загубила цялата. Ненавижда перуките — казва, че ги чувства като насекоми на скалпа си, — но е прекалено срамежлива, за да отиде с гола глава. Днес си е увила пъстър шал, като горда и… бледа африканска кралица.