Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Някога, в която и да било част от препоръката си, споменавали ли сте, че Ана не бива да участва в лечението?
— Не.
— Някога отбелязвали ли сте, че това ще нанесе на Ана значителна вреда?
— Не.
— Или ще я постави в сериозна опасност от медицинска гледна точка?
— Не.
Може би все пак моят рицар в блестящи доспехи няма да е Камбъл. Май ще се окаже майка ми.
— Доктор Берген — пита тя, — имате ли деца?
Лекарят поглежда към нея.
— Имам син. На тринайсет години е.
— Някога поглеждали ли сте случаите, които постъпват пред Комисията по медицинска етика, и поставяли ли сте се на мястото на пациента? Или още по-добре, на това на родителя?
— Да — признава той.
— Ако бяхте на мое място — продължава майка ми — и Комисията по медицинска етика ви връчеше лист с препоръчителен план за действие, който ще спаси живота на сина ви, ще задавате ли въпроси, или просто ще се вкопчите във възможността?
Той не отговаря. Не е необходимо.
Скоро след това съдия Дисалво обявява втора почивка. Камбъл споменава, че трябва да стана и да се поразтъпча, затова тръгвам след него и минавам право покрай майка ми. Тогава усещам ръката й на кръста си: придърпва надолу тениската ми, набрала се на гърба. Майка ми не понася почти разсъблечените момичета, които идват на училище по оскъдни блузки и дънки с ниска талия, все едно ще се явяват на кастинг за танцьорки във видео на Бритни Спиърс, вместо да влязат в час по математика. Почти чувам гласа й: „Моля те, кажи ми, че се е свила от прането“.
Докато я дърпа обаче, осъзнава, че май не е редно да го прави. Спирам, Камбъл също, а лицето на майка ми става яркочервено.
— Извинявай — казва тя.
Поставям ръка върху нейната и натиквам тениската в дънките си, където й е мястото. Поглеждам към Камбъл.
— Ще ме изчакаш ли отвън?
Той ме поглежда с изражение, което крещи, че смята идеята за много лоша, но кимва и се отдалечава. С майка ми оставаме почти сами в съдебната зала. Навеждам се и я целувам по бузата.
— Беше наистина страхотна — казвам й, защото нямам представа как да изразя онова, което наистина искам: че хората, които обичаме, могат да ни изненадат всеки ден. Навярно не е толкова важно какво правим, а на какво сме способни, когато най-малко очакваме.
Сара
2002г.
Кейт среща Тейлър Амброуз един ден, когато седят един до друг, прикачени към системи.
— За какво си тук? — пита тя и аз незабавно вдигам поглед от книгата си, защото за всички тези години, през които Кейт е подлагана на лечение като външен пациент, не си спомням някога да е подхващала разговор.
Момчето, с което говори, не е много по-голямо от нея, изглежда на шестнайсет. Тя е на четиринайсет. Той има закачливи кафяви очи и носи шапка на „Бруинс“ на плешивата си глава.
— Заради безплатните коктейли — отговаря и трапчинките на бузите му стават по-дълбоки.
Кейт се ухилва.
— Улучили сме промоцията — допълва тя закачката му и поглежда към торбичката с плателети, които се вливат в нея.
— Аз съм Тейлър — подава й ръка. — Остра миелоцитна левкемия.
— Кейт. Остра промиелоцитна левкемия.
Той подсвирква и вдига вежди.
— Ооо! Значи си от рядко срещаните.
Кейт отмята настрана късо подстриганата си коса.
— Не сме ли всички такива?
Гледам я изумена. Коя е тази флиртаджийка и какво е направила с малкото ми момиченце?
— Плателети — отбелязва той, поглеждайки етикета на торбичката й. — В ремисия ли си?
— Поне за днес — Кейт поглежда към неговата стойка, издайническата черна торбичка, която покрива цитоксана. — Химиотерапия?
— Да. Поне за днес. И така, Кейт… — подема Тейлър. Тънък и дългокрак е, като незавършило растежа си кутре, както често се случва с шестнайсетгодишните — големи колене, дебели пръсти и все още неоформени скули. Когато скръства ръце, мускулите се издуват. Осъзнавам, че го прави нарочно, и навеждам глава, за да прикрия усмивката си.
— Какво правиш, когато не си в болница „Провидънс“?
Тя се замисля, а после бавна усмивка я озарява отвътре навън.
— Чакам да се случи нещо, което да ме накара да се върна.
Тейлър се разсмива на глас.