Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Затаих дъх, надявайки се краката да израснат отново. Чаках и чаках, но нищо не се случваше. Накрая, отчаяна, се отказах и пуснах Камъка обратно в джоба си.
Сестрата ме доближи и огледа лицето ми.
– Какво се е случило с носа ти?
– От Дуелума е – отвърнах разсеяно. Не знаех дали ще разбере, че я лъжа, а и не ме интересуваше.
– Искаш ли да се погрижим за теб? Можем да го наместим.
– Не – поклатих глава. – Това е дреболия. – И наистина си беше така.
Отидох обратно при Делф.
– Съжалявам – промълвих. – Толкова съжалявам.
Той подсмръкна и избърса очи.
– Ти се опита, Вега Джейн. Знам, че се опита. Просто не ни стигна времето, нали така? Просто не ни стигна... – Гласът му заглъхна.
– Но поне баща ти ще оживее.
– Ако наричаш това живот! – тросна се той във внезапен пристъп на гняв. Но после бързо се овладя и ме погледна нежно. – Радвам се, че се върна невредима. Но виж си само лицето. Трябва да...
Улових го за ръката.
– Не се притеснявай, Делф. Това е нищо. Ще се оправя.
Съзнанието ми обаче говореше друго.
Аз съм нищо, Делф. Подведох те, когато имаше нужда от мен. Аз съм нищо.
– Знам, че стори всичко по силите си – кимна той. – Винаги ще съм ти благодарен. А това тук? – Посочи носа ми. – Да не би пак да си се натъкнала на... сещаш се.
– Не, не. Просто се препънах и паднах.
– Ясно. А сега ще бъдеш ли така добра да ме оставиш замалко насаме с татко?
– Разбира се – отвърнах и побързах да изляза от стаята.
Изчаках да се отдалеча достатъчно по тъмния, влажен коридор, после се свлякох на циментовия под и се разтърсих в неудържими ридания.
Пет минути по-късно се изправих. Сълзите ми бяха изчезнали, а мъката – заменена от изгаряща ярост. Излязох бързешком от Болницата и се понесох във въздуха. Не спрях, докато не се приземих върху чакълестата пътека. Кожата ми още пареше там, където противната твар се бе прилепила към мен. Главата ми се маеше от пълчищата кошмари, които бяха изпълнили мозъка ми.
Вече знаех какво е това създание, защото и то, подобно на Кобълите, присъстваше в книгата на Куентин. Не го бях познала, преди да ме нападне, защото това просто не бе възможно – то можеше да приема всяка форма, която пожелае. Но нещата, които ми бе сторило, не оставяха място за съмнение.
Това бе Маниак – зъл дух, който се впиваше в тялото и ума ти и отнемаше безвъзвратно разсъдъка ти, служейки си за целта всички твои страхове. Но ето, че аз стоях тук с ясно съзнание, а и тялото вече не ме болеше толкова, като изключим раздробения ми нос. Дори не се бях опитала да се излекувам с помощта на Камъка – може би защото част от мен се боеше, че няма да подейства на рани, причинени от прокълнато същество. Явно все пак бях успяла да го победя, преди да ми причини непоправими увреждания.
Закрачих по пътеката, докато не стигнах до масивната входна врата. Дори не си направих труда да почукам – просто я блъснах и влязох вътре. Веднага се натъкнах на Уилям – пухкавия иконом, с неговата искрящочиста униформа.
– Какво правиш тук? – изгледа ме изненадано той.
Видът ми вероятно си го биваше – цялата насинена от двубоя с Нон, с едно затворено око, с разкървавен, кривнат настрани нос и един липсващ зъб. Не знаех дали Маниакът не е оставил по мен и още белези, но не ме беше и грижа.
– Уилям – казах, – махни се от пътя ми, ако обичаш. Искам само да проверя нещо.
– Мадам Моригон не си е у дома – рече той, без да се отмества.
– Не търся нея.
– Нито пък господин Джон.
– И той не ми трябва – отсякох.
– Тя не ме е известила за посетители. Съответно никакви посетители няма да бъдат...
Тук замлъкна, защото аз го повдигнах от пода и го окачих за яката върху една празна поставка за факла, прикрепена към стената. Присъствието на Дестин на кръста ми правеше тантурестия Уъг лек като перце.
– Стой кротко – казах. – На излизане ще те сваля оттам.
И без да обръщам внимание на възмутените му викове, продължих към библиотеката. Когато влязох вътре, през високите прозорци се лееше обилна слънчева светлина, а рафтовете с книги все така се издигаха до тавана. Но целта ми не бяха те, а огледалото над камината.
Бях го видяла при първото ни посещение тук с Джон, когато още мислех Моригон за обикновена, порядъчна Женска. Преди да открадне брат ми от мен и да го промени до неузнаваемост. Прокарах пръсти по богато резбованата дървена рамка. Мотивът на украсата и бе абсолютно същият като този на огледалата в Комините. Когато се взрях отблизо, ясно забелязах, че преплетените едно с друго причудливи същества образуват едно цяло отвратително влечуго.