Довършителката

Пръстите ми се сключиха около Камъка, усещайки неговата твърдост и хладина. Но тържеството ми бе краткотрайно. Нещо ме сграбчи за китката и ме откъсна от пода, вкарвайки ме с главата напред в огледалото. Приземих се върху гладка повърхност и моментално скочих, готова да се отбранявам. Отвсякъде ме обгръщаше мрак – рязка промяна в сравнение с добре осветената стая, в която се намирах допреди малко.

Пъхнах Камъка в джоба си и се ослушах. Нещо бавно приближаваше към мен. Измъкнах Мълнията и пожелах да се уголеми. За първи път обаче това не се случи. Тя продължаваше да лежи върху сребристата ми ръкавица като безполезно късче дърво. Прибрах я обратно и подскочих, опитвайки се да излетя, но напразно – Дестин явно също беше лишена от своите сили. Преглътнах буцата в гърлото си. Каквото и да се задаваше, трябваше да го посрещна с голи ръце.

Скоро различих смътен силует, една идея по-светъл от тъмнината наоколо. Стиснах зъби и го зачаках да се приближи. И за сетен път останах дълбоко изненадана.

Това бе Младок – но неприличащ на нищо, което бях виждала преди. Беше облечен само с платнена пеленка, имаше рядка косица, а кожата му преливаше в перленобяло. Вече можех добре да видя чертите му, които бяха като на ангел. Въпреки това останах нащрек, защото знаех, че сладостта лесно може да добие чудовищен облик – Моригон бе нагледен пример за това.

Съществото дойде на около метър от мен, спря и ме погледна. Усетих, че сърцето ми омеква, защото ъгълчетата на малката му устица увиснаха, а очите му се присвиха и от тях бликнаха сълзи. После то проплака на глас и тогава се случи нещо наистина удивително.

Чертите му започнаха да се променят и то взе да прилича на обикновен мъничък Уъг. Когато трансформацията приключи, ахнах от почуда. Това бе брат ми Джон, на възраст около три Сесии. Той заплака отново, но щом протегнах ръка да го утеша, се отдръпна назад.

– Всичко е наред, Джон – промълвих ласкаво. – Ще те измъкна оттук. – Нищо от това, естествено, нямаше смисъл. Изключено бе Джон да се намира в огледалото, още повече като пеленаче. Но тук вътре мозъкът ми сякаш не работеше много добре. Посегнах отново и той пак се сви плахо. Тази недоверчивост от негова страна разсея и последните ми подозрения. Хвърлих се към него и го улових здраво за ръката.

Очите му се вдигнаха към мен и сълзите в тях секнаха.

– Вега?

– Аз съм – кимнах. – Не бой се, ще се измъкнем. Всичко е наред.

Единственото ми предположение беше, че Моригон по някакъв начин го е затворила тук, за да си отмъсти на мен. Трябваше да потърся изход, затова пуснах ръката му. Или поне се опитах. Когато погледнах надолу, ме побиха тръпки. Неговите пръсти се бяха слели с моите и вече представляваха част от тях. Дръпнах се ужасена, но единственото, което постигнах, бе да повдигна Джон от пода. Другата му ръка се стрелна и ме сграбчи за рамото.

Мигновено почувствах нещо като пробождане и видях как тя преминава през наметката и се сраства с плътта ми. Лицето му бе непосредствено до моето, но това вече не беше Джон, а най-противното, отвратително същество, което бях виждала. Приличаше на гниещ скелет, с парцали разкапваща се кожа, висящи тук и там. Очните му кухини, в които нямаше очи, излъчваха вълни от тъмен пламък. С всяка нова вълна усещах болка да преминава по цялото ми тяло. Зъбите му бяха черни и то се хилеше като свиреп демон, току-що постигнал триумф.