Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
– Кога ще го направят?
– Ско-скоро.
Сграбчих ръката му още по-здраво.
– Делф, аз ще отида да взема Камъка. – Той ме изгледа озадачено. – Целебния камък – поясних полугласно. – С него ще го излекувам, преди да се усети.
– Не, Ве-Вега Джейн. Твърде опасно е.
– Държа да поправя нещата.
– То-тогава и аз ще дойда.
– Не, ти трябва да стоиш тук, при него. – Сведох очи към бедния Дъф, съобразявайки бързо. – Ако Знахарите дойдат, преди да съм се върнала, опитай на всяка цена да ги забавиш.
– Н-но те казаха, ч-че можело да умре.
– Знам, Делф – отсякох. – Знам – добавих вече по-спокойно. – Просто ми дай малко време. Ще сторя всичко по силите си.
И се втурнах навън с усещането, че съм недостойна да оставам повече в тяхната компания.
QUADRAGINTA UNUS
ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ НА СТЕНАТА
Знаех, че не бива да губя нито минута. Знахарите можеха всеки миг да се появят, да отведат Дъф и да ампутират краката му, а се съмнявах, че Делф разполага с нужните средства да им се противопостави. Стигнах тичешком до къщата си на Долната улица, взех Дестин и Мълнията и се втурнах отново навън, оставяйки Хари Две у дома. Нямах намерение да рискувам живота на повече Уъгове или животни чрез своите действия. Без да се замислям, се засилих и полетях в небето. Знаех, че поемам риск, правейки го по светло, но мисията ми беше по-важна.
Комините бяха затворени този ден заради Дуелума. Кацнах на двайсетина метра от страничната врата и я отключих с инструментите си. Не знаех какво ме очаква вътре – предния път също не се бе мръкнало съвсем, но Кобълът въпреки това ни нападна.
Върнах се обратно, както преди, през първия етаж, но не открих нищо. Надникнах дори в офиса на Домитар, в случай че той е открил Камъка. После се качих по стълбите, стигнах до края на коридора и без особено учудване видях, че стената, която бях пробила с Мълнията, е напълно поправена.
Сложих ръкавицата и извадих копието от джоба си. Уголемих го с помощта на мисълта си, прицелих се и го метнах. Както и предния път, се разнесе взрив и пред погледа ми се разкриха черните мраморни стъпала. Огледах ги набързо – белият камък щеше да се откроява ясно на абаносовия им фон, ако го бях изтървала на влизане или излизане, но пак не открих нищо.
На горната площадка поспрях, взирайки се в надписа над входа: Зала на истината. Тъкмо сега не се нуждаех от истината. Трябваше ми само Целебният камък.
Пристъпих прага и не можах да повярвам на очите си. В цялото грамадно помещение нямаше нито една книга, нито пък рафт, върху който да се постави. Вместо това се бяха появили огледала, високи от пода до тавана. Всички те бяха еднакви и ми се сториха познати със своите рамки, богато украсени с причудливи преплетени влечуги.
Тръснах глава, за да се фокусирам. Почти бях забравила целта на идването си тук. Прерових всяко кътче на стаята, но накрая се изправих, обезсърчена и разочарована. Едва тогава нещо превлече вниманието ми в най-близкото огледало. Нищо не можеше да ме подготви за образа, който видях.
– Куентин! – изкрещях.
Куентин Хърмс бе там вътре и тичаше, за да спаси живота си. По заобикалящия го пейзаж разбрах, че трябва да се намира дълбоко в дебрите на Мочурището. Никъде около селото нямаше подобни местности, дървета или растения. Когато погледнах, за да видя какво го гони, кръвта ми се смръзна.
Това бе не един, а цяла глутница Фрекове – огромни, подобни на вълци създания с източени муцуни и зъби като кинжали. Те бяха свирепи зверове. Веднъж в Горчилище бяха докарали един, убит с морта, след като бе ухапал случаен дървар. Освен че бяха остри, зъбите явно съдържаха отрова, от която се полудяваше. Четири дни след инцидента, пострадалият Уъг се хвърли от прозореца на Болницата и загина на място.
Викнах на Куентин да не спира, макар да знаех добре, че никой не може да надбяга Фрек. В следващия миг той се обърна и ме погледна.
И двете му очи бяха на местата си!
Какво тогава ни беше показал Тансий в Камбанарията? Очевидно поредната инсценировка. Дори той самият отчасти го призна, когато по-рано ми каза на арената, че в Горчилище има много неща, от които да се боим, но Кръвниците не са сред тях. И все пак дали картината, разкриваща се сега пред мен, бе истина?
Не след дълго тя се замъгли и огледалото пред мен отново се превърна в обикновено стъкло, в което виждах отражението си. В първия момент се озърнах уплашено, боейки се, че съм попаднала вътре и Фрековете са около мен. Но бях сама, сред тишината на стаята.