Довършителката

Отворих полека вратата и надникнах. Както и очаквах, Делф също се оказа вътре. Беше приседнал на ръба на леглото и бършеше челото на баща си с влажна кърпа. Щом ме видя, вдигна очи.

– Как мина Дуелумът?

– Спечелих.

– Срещу кого се би?

– Няма значение. Как е Дъф?

Приближих се и се приведох над болния. Изглеждаше, че спи спокойно, но там, където трябваше да бъдат краката му, завивките лежаха изпънати, защото нямаше какво да ги повдига.

– Горе-долу добре – отвърна Делф. – Утре ще пристигнат протезите.

Кимнах с глава. Баща му щеше да може що-годе да се придвижва, но не и да върши работата си. Понякога, независимо колко са добри, зверообучителите трябва да се спасяват с бягство от питомците си, а това няма как да стане с протези.

– Толкова съжалявам – промълвих.

– Не е твоя вината, Вега Джейн. Стават злополуки.

Седнах до него и улових ръката му.

– Делф, онази секция от Стената падна, защото една от металните ленти се е скъсала. Лента, която аз съм довършила в Комините.

– Знам, Вега Джейн. Чух те, като говореше с онези Уъгове на строежа.

Следващите думи преседнаха в гърлото ми. Как можех да му кажа, че брат ми е променил конструкцията и това е предизвикало аварията? Дали нямаше да тръгне да се разправя с него и да си навлече неприятности, дори да попадне във Валхал?

Накрая само го погледнах и не добавих нищо към коментара си.

Очите му срещнаха моите за момент, после той се отвърна и започна отново да бърше челото на баща си.

– Всичко е наред, Вега Джейн. Знам, че си сторила всичко по силите си.

– Делф? – продумах след кратко мълчание.

– Да?

– Остава ли уговорката ни за Мочурището? След като Дуелумът приключи?

Видях как през лицето му премина рояк от емоции. Взорът му се обърна към баща му, после към мен и отново към баща му, където се задържа окончателно. Той сведе глава.

– Съжалявам, Ве-Вега Джейн.

Усетих как в очите ми напират сълзи. Потупах го по гърба и казах:

– Разбирам, Делф. Той е твоето... семейство. – Щеше ми се и от моето да е останал някой.

Станах и се упътих към вратата.

– Късмет на Дуелума, Вега Джейн.

Обърнах се и видях, че ме гледа тъжно.

– Дано го спечелиш докрай – добави той.

– Благодаря – отвърнах. После го оставих в компанията на баща му и излязох. Отвън грееше топло слънце, но аз никога не бях изпитвала такъв студ в душата си.

Следващата ми спирка бе зданието на Съвета. Изкачих се по стъпалата, разминавайки се с няколко служители, които ми хвърлиха учудени погледи. Без да им обръщам внимание, отворих едно от масивните крила на портала. То бе гравирано с орли, лъвове и нещо, което приличаше на убит Гарм. Мина ми през ума, че Уъгът, който го е изработил, вероятно никога не е виждал Гарм отблизо – изображението бе твърде далеч от ужасяващия облик на оригинала.