Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Изпищях, обърнах се и побягнах. Това обаче само позволи на съществото да обвие малките си крака около кръста ми. Изпитах отново пробождане, но не спирах да тичам. Не знам къде очаквах да стигна. Исках просто да се върна обратно през огледалото, но нямах представа как да го сторя. Съществото продължаваше да се слива с гърба ми и тогава се случи нещо необичайно. Изведнъж ми се стори, че тежа цял тон. Не можех да остана права, коленете ми се подгъваха. Подпрях се на длани, а после забих лице в земята. Носът ми се счупи с пращене, раненото ми око се затвори съвсем. Един избит зъб падна от устата ми.
Нещото вече беше върху главата ми и пръстите му, подобно на пипала, обхващаха черепа ми. Но дълбоко се лъжех, че това е най-лошото, което може да ми се случи. Скоро в съзнанието ми започна да се надига мрак, толкова пълен и всепроникващ, че се почувствах парализирана. Помислих, че ослепявам, и от гърдите ми се изтръгна болезнен стон. После пред погледа ми избухна видение – и то такова, че ме накара да се моля мракът да се върне обратно.
Всеки кошмар, който някога бях имала, ме връхлетя, усилен хилядократно. От най-ранните ми спомени до последните минути от живота ми, всяко късче мъчителен спомен експлодира и се стовари върху мен с тежестта на хиляди Колоси.
После дори и тези ужасяващи видения бяха разпръснати от образи, които не бях виждала преди, но които сега наводняваха мозъка ми.
Всички, които бях обичала – родителите ми, Върджил, Калиопа, Джон – бягаха от мен. Аз се мъчех да ги настигна, но една змия изскочи от черна дупка в земята, обви се около глезена ми и започна да ме завлича в дупката. Завиках за помощ, но семейството ми само побягна още по-бързо. Сетне картината се смени и се появи Кроун. Той вдигна високо огромна брадва и когато я стовари, върху ешафода се търкулнаха две глави – моята и на Делф. Те застанаха една срещу друга, гледайки се с безжизнените си очи.
След това се озовах край леглата на родителите си в Приюта. Посегнах към тях, но ръката ми беше като огнен език. Щом ги докоснах, те избухнаха в пламъци и запищяха, мъчейки се да се отскубнат, но не можеха. Плътта им се овъгли и започна да капе, докато останаха само голите им кости, които накрая също се разпаднаха. Но писъците им не замлъкнаха, а продължиха да кънтят, забивайки се като кинжали между ребрата ми.
Последният образ беше най-мъчителен. Яздех летящ жребец, облечена от глава до пети в ризница като Женската, която бях видяла. Кипеше битка и аз държах меч в едната ръка и Мълнията в другата. Отляво и отдясно падаха тела, докато си проправях път през пълчище от врагове. И после нещо ме удари право в гърдите. Светлина, която ме прониза и излезе откъм гърба ми. Болката беше неописуема.
Погледнах надолу и видях раната. Смъртоносната рана. В следващия миг започнах да падам от небето – надолу... надолу... надолу...
Опитах да изпищя, но от гърлото ми не излезе глас. Усетих как съществото върху гърба ми затяга хватката си. Замахнах назад да го ударя, но удряйки го, удрях единствено себе си. А си бях мислила, че Дуелумът е труден. Хиляди пъти бих предпочела Нон да скача върху мен пред това тук. То бе толкова ужасно, че исках единствено да умра.
Съществото ме стискаше толкова силно, че едва дишах. Гърдите ми се повдигаха във все по-стесняващо се пространство. Знаех, че скоро няма да мога да ги повдигна въобще, но не ме беше грижа. Вече не изпитвах желание да живея. Образите постепенно се смаляваха и ставаха по-тъмни, но силата им растеше с всеки изминал миг. Сякаш се разпадах отвътре навън.
Не съм сигурна откъде ми дойде следващата идея. Осъществих я почти несъзнателно. Ръката ми се пресегна надолу. Дишането ми вече бе толкова затруднено, че всеки дъх можеше да ми бъде последният. Въпреки смазващата тежест, която изпитвах, успях да откача Дестин от кръста си.
Спомних си думите на Еон. Той ми бе казал как е направена веригата. Но бе споменал и още нещо.
Че тя е абсолютно неразрушима. Е, сега предстоеше да проверя.
Сграбчих я с двете си ръце, които сега, естествено, бяха част от ръцете на съществото. Вдигнах я нагоре и я преметнах около врата му, след което опънах с всички сили. Тя, на свой ред, повтори движението ми – омота се още веднъж и се стегна още по-здраво. Ако това не помогнеше, бях изгубена. Дърпах краищата и с всяка капка сила, която ми бе останала.