Довършителката

Приземих се толкова близо, колкото ми позволяваше благоразумието и преодолях останалото разстояние тичешком. Блъснах широките двойни врати и се завтекох по коридора. Влязох запъхтяно в стаята на Дъф и отметнах провесената от тавана завеса, която осигуряваше на пострадалия известно уединение.

После се заковах на място. Леглото бе празно. Стаята бе празна. Делф и баща му ги нямаше. Хукнах обратно, а в главата ми прехвърчаха мисли, една от друга по-ужасяващи. Наоколо не се забелязваха Сестри, нито Знахари, затова започнах да отварям всички врати подред.

Отвътре ме гледаха сепнато Уъгове с различни болежки и наранявания. Бинтовани глави, гипсирани крака, висящи на превръзки ръце – но никой от тях не беше Дъф. Повечето вероятно бяха пострадали на строежа на Стената, но не така тежко като него.

Накрая стигнах последната стая, натиснах рязко бравата и се втурнах вътре. Едва си поемах дъх, а счупеният ми, кървящ нос свиреше при всяко вдишване. В следващия момент спрях и отпуснах ръце от ужаса, разкрил се пред мен.

Дъф лежеше върху операционна маса, покрит с чаршаф. Когато погледнах към долната част на тялото му, стомахът ми се сви. Там нямаше нищо. Краката му липсваха до коленете.

Лицето му лъщеше от пот, а очите бяха затворени. Намираше се в безсъзнание, за което изпитах дълбока благодарност.

Делф стоеше със стиснати юмруци, вторачен в онова, което бе останало от баща му, а по бузите му се стичаха сълзи. Една сестра в сива престилка се мъчеше напразно да го утеши.

Пристъпих по-близо. Едва намерих сили да изрека следващите думи.

– Какво се случи? – попитах Делф.

– Т-т-те ги отрязаха – заекна той. – П-п-просто г-ги отрязаха.

Обърнах се към Знахаря, който почистваше инструментите си.

– Кога го направихте?

– Само преди минута – отвърна той, оглеждайки с интерес смачканото ми лице. – Синът му беше против, но се наложи. Иначе сега щяхме да имаме един мъртъв Уъг.

– Преди минута?

Сестрата ме дръпна встрани и ми прошепна, сочейки раздраната престилка на Знахаря:

– Делф се опита да спре операцията. Бяха нужни петима Санитари, за да го удържат. Все повтаряше, че ще донесеш нещо, което щяло помогне на баща му. Знаехме, че няма как да е вярно, но изчакахме малко, за да му угодим. Ти обаче не се появяваше, а времето изтичаше. Сама разбираш, медицински въпрос. Няма защо да се тормозиш излишно.

Не намирах сили да промълвя. Съзнанието ми бе толкова претоварено, че дори не можех да съставя смислен отговор.

Минута. Една проклета минута. Защо се бях забавила толкова? Защо изобщо бях допуснала да изгубя Целебния камък?

Краката на Дъф бяха отрязани. Не смятах, че дори Камъкът вече ще помогне.

И все пак го извадих, представих си мислено Дъф отново здрав и читав и го прокарах над бинтованите му чукани, преструвайки се, че оправям чаршафа.