Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Знаете, че съм длъжен да запазя лекарската тайна — казва докторът, — а и този преглед бе проведен толкова зле, че бих предпочел никой никога да не научава детайли от него. — Нахлупва шапката си и се отдалечава решително.

— Ето я! — вика някой в тълпата и портите грейват, окъпани в светлината на фотографски светкавици.

Шара се мръщи и затваря вратата. Фотографията е сравнително ново изобретение, на не повече от пет-шест години, но на Шара вече ѝ е ясно, че ще я намрази. „Уловените образи — мисли си тя — водят до толкова излишни усложнения в работата ми…“

Тръгва по коридора към стълбището. Служители на посолството я стрелкат с уморени очи, всички са изтощени и чакат разрешение да се оттеглят за почивка. Малагеш се спуска на бегом по стълбите.

— Пожарът в Склада е изгасен. — Вдига шише до устните си и отпива. — Мисля да заключа посолството, докато стане ясно дали градът ще ни прости, че сме убили домашния любимец на техния бог, или ще се опита да ни линчува. Градските старейшини са гласували лично да се заемат с моста. Колкото до мен, смятам да се напия и да спя тук. Оставям на теб да се оправяш с другото.

— Добре.

— И гледай наистина да ме преместят в Джаврат, когато всичко това приключи!

— Добре.

Подминава Малагеш, влиза при Зигруд и присяда в долния край на леглото му. Зигруд прокарва пръст по гърлото на стомната, отново и отново.

— Ето — казва Шара, вади гривната на Зигруд от джоба си и я слага в голямата му длан.

— Благодаря — казва той и я закопчава около лявата си китка.

— Наистина ли си добре? — пита Шара.

— Така мисля — казва той. — Оцелявал съм и след по-лошо.

— Сериозно?

Зигруд кимва, потънал в мисли.

— Как оцеля? — пита Шара.

Той я поглежда замислено, после вдига дясната си ръка, която е увита с медицинска марля. Развива внимателно марлята и показва на Шара розовочервеникавия релефен белег с формата на везна върху дланта си.

— С това.

Шара се вглежда в белега.

— Но това… това не е благословията на Колкан…

— Сигурно. Но си мисля, че… че наказанието и благословията на Колкан… Може би са едно и също нещо.

Шара си спомня как Ефрем чете от Книгата на червения лотос на Олвос и коментира на глас: „Божествата, също като нас, не са разбирали докрай самите себе си и често несъзнателните им действия са по-красноречиви от съзнателните решения.“

Зигруд се взира в дланта си. Очите му блестят между подутите клепачи като мекото гръбче на бръмбар между твърдите крилца. Той примигва — пиян е, знае Шара — и казва:

— Знаеш ли как се сдобих с това?

— Отчасти — казва тя. — Знам, че е белег от Пръста на Колкан.

Той кимва. Мълчанието се проточва.

— Знаех, че го имаш — казва тя. — Знаех какво е. Но смятах, че не е редно да те питам за подробности.