Панаир на суетата (роман без герой)

Най-после, точно на края на вечерята, очите му, които той вторачваше във всеки подред, сега се впериха за миг върху сложения за Джордж прибор. Сетне той посочи към него с лявата си ръка. Дъщерите му го погледнаха и не разбраха или не поискаха да разберат този знак; а и слугите отначало не го схванаха.

— Махнете онази чиния каза най-после той, като стана с проклятие и блъскайки назад стола си, влезе в своята стая.

Зад столовата на мистър Озбърн се намираше онова помещение, което в този дом обикновено се наричаше кабинет; то бе свещено за господаря на къщата. Тук мистър Озбърн се оттегляше през неделните сутрини, когато не бе настроен да ходи на черква; и тук прекарваше предобеда в аленото си кожено кресло, като четеше вестник. Тук се намираха един-два стъклени шкафа за книги, съдържащи стандартни творби в дебели позлатени подвързии. Това бяха: «Годишният регистър», «Джентълменско списание», «Проповедите на Блер» и «Хюм и Смолет». Той не се докосваше до нито една от тези книги; обаче нито един член на семейството не смееше, дори и ако от това зависеше животът му, да пипне някоя от книгите, освен през редките неделни вечери, когато нямаше гости за вечеря и когато голямата алена семейна библия и молитвеникът се сваляха от мястото им в ъгъла до алманаха на благородничеството и като извикваха слугите в столовата, старият Озбърн прочиташе пред семейството си вечерната служба с висок, важен, прегракнал глас. Никой член на домакинството, бил той слуга или дете, не влизаше в тази стая, без да изпита известен страх. Тук той преглеждаше сметките на домакинята и проверяваше домашния дневник на лакея. Оттук можеше да обхваща с погледа си, през чистия, постлан с чакъл двор, задния вход на конюшните, с които един от звънците му беше свързан; и кочияшът излизаше от своето помещение в този двор като в някаква съдебна зала и там Озбърн го ругаеше от прозореца на кабинета си. Мис Уирт влизаше четири пъти годишно в тази стая, за да получи заплатата си; а също и дъщерите му да вземат тримесечно отпусканите им суми. Когато Джордж бе момче, баща му го бе бил с камшик тук много пъти, докато майка му седеше премаляла на стълбите, заслушана в ударите на камшика. Почти никога не бяха чували момчето да вика при това наказание; а сетне, когато излизаше оттам, клетата жена го прегръщаше и целуваше тайно и му даваше пари, за да го утеши. Над камината имаше семеен портрет, преместен там от предната стая след смъртта на мисис Озбърн. Той представляваше Джордж на едно пони, по-възрастната сестра му подава букет, а по-малката се е хванала за ръката на майка си. Всички са с розови бузи и големи, червени устни и се усмихват глезено един на друг, както е възприето в семейните портрети. Майката сега лежеше заровена и отдавна забравена — сестрите и братът имаха сто различни свои собствени интереси и макар все още да принадлежаха към едно семейство, бяха съвсем отчуждени един от друг. След като изминат десетки години, когато всички изобразени там лица остареят, колко горчива е сатирата в тези превзети семейни портрети, с тяхната смешна сантименталност и лъжливи усмивки, с тъй свенливата им и тъй самодоволна невинност! А официалният портрет на самия Озбърн, на който се виждаше и голямата му сребърна мастилница и креслото му, бе в столовата, заел почетното място, опразнено от семейното табло.