Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Като видя, че на една от масите младият Стъбл бе зает със съчиняване, а сълзите се търкаляха по носа му върху хартията (тъй като този младок си мислеше за своята мамичка и за това, че може би никога вече няма да я види), Добин, който тъкмо се готвеше да пише на Джордж Озбърн, се разколеба и прибра листовете.
— Защо пък да правя това? — каза той. — Нека тази вечер бъде щастлива. Ще отида да видя родителите си рано сутринта, а после лично ще се явя в Брайтън.
Така че той пристъпи и сложи голямата си ръка на рамото на Стъбл, като ободри този млад боец, казвайки му, че ако престане да пие бренди с вода, ще стане добър войник, понеже винаги е бил благороден и добросърдечен момък. Това накара очите на младия Стъбл да светнат, понеже всички в полка много уважаваха Добин като най-добрия офицер и най-умния човек там.
— Благодаря ви, Добин — каза той, изтривайки очи с кокалчетата на пръстите си. — Аз… аз й казах тъкмо това. И, о, сър, тя е толкова добра към мене. — Водните тръби отново заработиха и не знам дали очите на мекосърдечния капитан Добин също не се овлажниха.
Двамата поручици, капитанът и мистър Чопър вечеряха заедно. Чопър му донесе писмо от мистър Озбърн, в което последният накратко изпращаше поздравите си на капитан Добин и го молеше да предаде вътре приложеното на капитан Джордж Озбърн. Чопър не знаеше нищо повече, макар да описа вида на мистър Озбърн, както и срещата му с адвоката. Той се чудеше как шефът не бе наругал никого — а особено когато напълниха чашите с вино — изля цял поток от догадки и предположения. Но при всяка чаша последните бяха все по-мъгляви и накрая станаха съвсем неразбираеми. В късните часове капитан Добин сложи в един файтон своя гостенин, който хълцаше и със заекване заявяваше, че ще бъде негов при… при… приятел завинаги.
Когато капитан Добин си взе сбогом с мис Озбърн, ние споменахме, че й поиска позволение да я посети още веднъж, така че на следния ден тя го очаква в продължение на няколко часа; и може би, ако бе дошъл и ако бе й задал онзи въпрос, на който бе готова да отговори, тя щеше да застане на страната на брат си и тогава навярно Джордж и ядосаният баща щяха да се сдобрят. Но макар да го чакаше, капитанът не се появи. Той имаше да свършва свои лични работи; трябваше да посети и утеши собствените си родители, а рано на следния ден щеше да вземе дилижанса «Светкавица», за да отиде при приятелите си в Брайтън. Този ден мис Озбърн чу баща си да дава заповед в никакъв случай да не пущат в къщата му онзи проклет нахалник капитан Добин, така че всички надежди, които таеше в сърцето си, изведнъж рухнаха. Дойде и мистър Фредерик Булък и се държа особено нежно с Марин и внимателно към душевно смазания стар джентълмен. Защото, макар и да бе заявил, че вече ще се успокои, средствата, чрез които бе потърсил мир, изглежда, още не бяха му оказали въздействие и случките от миналите два дни явно го бяха разтърсили.
Глава XXV
В която всички действуващи лица решават за благоразумно да напуснат Брайтън
След като заведоха Добин в хотел «Шип Ин» при дамите, той започна да се държи шеговито и весело, което доказваше, че с всеки изминал ден от живота си този млад офицер бе започнал да става все по-голям лицемер. Като видя мисис Джордж Озбърн в нейното ново положение, той се опита да скрие, да потули острата тревога относно въздействието, което щеше да й окаже донесената от него мрачна новина.
— Моето мнение е, Джордж — каза той, — че преди да са изминали и три седмици, френският император ще се нахвърли върху ни с кавалерия и с пехота и така ще разиграе херцога, щото предишната война ще ни се стори като някаква детска игра. Но ти няма защо да казваш всичко това на мисис Озбърн. В края на краищата може да се случи да не се сражаваме и работата ни в Белгия да се окаже само военна окупация. Мнозина мислят, че ще е така; Брюксел е пълен с изискани хора и светски дами. — И двамата се съгласиха да представят мисията на британската армия пред Амелия в тази именно светлина.
След като уговори това съзаклятие, лицемерният Добин поздрави весело мисис Джордж, опита се да й направи един-два комплимента за новото й положение на млада булка (които комплименти, трябва да се признае, бяха крайно тромави и несполучливи), а сетне заговори за Брайтън, за морския въздух, за тамошните развлечения, за красивия изглед по шосето и за заслугите на дилижанса «Светкавица» и конете му — всичко това по най-неразбираем за Амелия начин и за голямо забавление на Ребека, която наблюдаваше капитана така, както изобщо наблюдаваше всички наоколо си.