Панаир на суетата (роман без герой)

— С каква цел ми разправяте всичко това, Добин? — запита го събеседникът му, неспокоен и намръщен. — Предполагам, че нито един британец не се бои от проклетите французи, нали?

— Искам само да кажа, че преди да заминем и като се има пред вид голямата опасност, която е надвиснала над всички ни — ако съществуват някои недоразумения между вас и Джордж, — ще бъде добре, сър, ако… ако се помирите, нали? Не дай боже да се случи нещо с него. Тогава, смятам, никога не ще си простите, ако не сте се разделили с добри чувства.

Като каза това, клетият Уилям Добин стана ален и се почувствува като предател. Ако не беше той, може би това недоразумение между двамата никога не би възникнало. Защо женитбата на приятеля му не се бе забавила? Защо трябваше да настоява тя да стане толкова скоро? Той чувствуваше, че Джордж можеше да се раздели с Амелия, без това да му причини смъртна болка. А може би Амелия би надживяла мъката от загубата му. Неговите съвети бяха станали причина за тази женитба и за всичко, което произтичаше от нея. И защо беше всичко това? Защото я обичаше толкова много, че не можеше да понесе да я вижда нещастна; или защото страданията от тази несигурност в положението им бяха толкова непоносими, че предпочиташе да ги смаже веднъж завинаги — също както бързаме с погребението, след като някой почине, или с раздялата с любимите, когато тя е наложителна.

— Вие сте добър момък, Уилям — каза мистър Озбърн с по-мек тон, — и имате право, че Джордж и аз не бива да се разделяме сърдити. Вижте какво. Аз съм сторил за него това, че съм му давал три пъти повече пари, отколкото вие някога сте получавали от баща си. Но не искам да се хваля. Не аз ще кажа как съм се трудил за него, как съм работил и как съм изразходвал дарбите и енергията си. Попитайте Чопър. Попитайте себе си. Попитайте цял Лондон. Е добре, аз му предлагам такава женитба, с която всеки благородник в тая страна може да се гордее — едничкото нещо, което съм му поискал в живота си — и той ми отказва. Аз ли съм виновният? Аз ли съм причина за тази свада? Какво друго желая, освен неговото добро, за което съм се трудил като каторжник още от самото му раждане? Никой не може да каже, че у мене има някаква проява на егоизъм. Нека той се върне. И аз ще кажа, ето ръката ми. Да забравим и да простим, казвам аз. А що се отнася до това, да се ожени сега, то е вън от въпроса. Нека се помири с мис Ш. и да направят сватбата после, когато се върне като полковник; защото той ще стане полковник, бога ми, ако това може да се постигне с пари. Радвам се, че сте го увещали да се върне. Знам, че вие сте направили това, Добин. И други път сте го спасявали от много бели. Нека дойде. Аз няма да бъда жесток. Елате да вечеряте днес на Ръсъл Скуеър; и двамата. На обикновеното място, по обикновеното време. Ще имаме месо от елен и няма да се задават никакви въпроси.

Тази похвала и вяра в него прониза остро Добиновото сърце. Колкото повече разговорът продължаваше в този дух, толкова по-виновен се чувствуваше той.