Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Той едва бе излязъл от къщата, когато мис Мария и мис Уирт се втурнаха при мис Озбърн и тя им съобщи цялата чудесна новина. За да бъдем справедливи към тях, трябва да кажем, че сестрите не останаха много недоволни. Има нещо в една женитба с бягство, на което много малко жени могат сериозно да се сърдят, и Амелия дори се поиздигна в очите им поради смелостта, която бе проявила, като се бе съгласила на подобен брак. Докато разискваха и бърбореха за тази история и се чудеха какво ще направи и каже татко, на вратата се чу силно почукване, подобно на гръмотевица, което накара съзаклятничките да се стреснат. «Трябва да е татко» — помислиха си те. Но беше само мистър Фредерик Булък, който бе дошъл от Сити, както бе уговорено, да заведе дамите на изложба на цветя.
Както може да се предположи, тайната не остана скрита за този джентълмен. Но когато той я научи, лицето му показа удивление, което беше много различно от сантименталното учудване, изписано на лицата на сестрите. Мистър Булък бе светски човек и младши съдружник на богата фирма. Той познаваше значението на парите и знаеше цената им; и в лицето му светна весело пламъче на приятно очакване, карайки го да се усмихне на своята Мария, като си помисли, че поради тази глупост от страна на Джордж нейната цена може би ще се увеличи с тридесет хиляди лири стерлинги повече, отколкото той се бе надявал да получи от нея.
— Бога ми, Джейн! — каза той, като погледна дори и по-възрастната сестра с известен интерес. — Ийлс ще съжалява, че развали работата с тебе. Сега ти можеш да струваш и петдесет хиляди стерлинги.
До този момент сестрите не бяха мислили за паричния въпрос и през време на разходката им Фред Булък ги подиграваше за това с грациозна веселост. Когато се връщаха с екипажа за обед, те се чувствуваха не малко издигнати в собствените си очи. Нека уважаемият ми читател не счете тази проява на егоизъм за неестествена. Когато същата тази сутрин авторът на настоящата хроника се връщаше с омнибуса от Ричмънд и докато колата сменяше конете си, той забеляза (понеже седеше на капрата) три деца да си играят долу в една локва — много мръсни, задружни и щастливи. Тогава към тези три се приближи друго малко дете. «Поли — каза то, — сестра ти има едно пени.» Като чуха това, децата в миг станаха от локвата и изтичаха да изявят почитта си към Пеги. И когато омнибусът тръгна, видях Пеги, следвана от детската процесия, тръгнала много важно към будката на близката продавачка на сладкиши.
Глава XXIV
В която мистър Озбърн взема от шкафа семейната библия
След като подготви сестрите, Добин забърза към Сити да изпълни останалата и по-трудна част от поетото задължение. Мисълта, че трябва да излезе лице срещу лице със стария Озбърн, го караше да се чувствува неспокоен и неведнъж му хрумна да остави девойките да разкрият тайната, която той знаеше, че няма дълго да пазят. Но той беше обещал да съобщи на Джордж как старият Озбърн е понесъл новината и затова отиде в Сити в бащината си кантора на Темс Стрийт, откъдето изпрати бележка на мистър Озбърн, молейки го за половинчасов разговор относно работите на сина му Джордж. Добиновият пратеник се върна от кантората на мистър Озбърн, с поздравите на последния, който щял да бъде много щастлив да се види веднага с капитана. Съобразно с това Добин се яви пред него.
Като съзнаваше, че има да разкрие тайна, за която носеше половината вина, и си представяше колко болезнена и бурна ще бъде срещата, капитанът влезе в кантората на мистър Озбърн с посърнал вид и свенливи стъпки. Той мина през външната стая, където седеше мистър Чопър, който го поздрави шеговито от бюрото си и с това го постави в още по-неловко положение. Мистър Чопър намигна, кимна и посочи с писалката към вратата на своя началник, като каза с дразнещото си весело разположение:
— Ще намерите шефа в добро настроение.
Озбърн също стана и разтърси ръката му, като каза:
— Как сте, момчето ми? — с такава сърдечност, която накара клетия посланик да се почувствува двойно по-виновен. Ръката му лежеше като умряла в ръката на стария джентълмен. Усещаше, че, повече или по-малко, самият той бе причината за всичко, което бе станало. Той бе довел отново Джордж при Амелия; той бе насърчил, уредил и едва ли не извършил женитбата, за която бе дошъл да съобщи на Джорджовия баща, който сега го посрещаше с усмивка за «добре дошъл», потупваше го по рамото и го наричаше «Добин, момчето ми». Пратеникът действително имаше основание да стои с клюмнала глава.