Панаир на суетата (роман без герой)

— И тъй, добри ми приятелю, ако имате някоя affaire la [34] — каза старият генерал, като взе емфие с двата пръста на треперливата си бяла старческа ръка и сетне посочи онова място на своята robe de chambre [35], под което сърцето му все още немощно туптеше, — ако имате да утешавате някоя Филис или да си вземете сбогом с татко и мама, или пък да правите някакво завещание, препоръчвам ви да сторите това без никакво забавяне. — С тези думи генералът подаде на младия си приятел пръст за ръкуване, кимна му добродушно със своята покрита с напудрена перука глава и след като вратата се затвори след Добин, седна да напише едно poulet [36] (той страшно се гордееше със своя френски език) на Mademoiselle Amenadie [37] от театъра на негово величество.

Тази новина разтревожи Добин и той помисли за приятелите си в Брайтън, а сетне се засрами от себе си за това, че Амелия е винаги на първо място в мислите му (винаги, преди всеки друг — преди баща и майка, сестри и дълг, — винаги, при заспиване и събуждане и през целия ден). Когато се върна в хотела си, изпрати кратка бележка на мистър Озбърн, когото осведомяваше за новината, която бе получил и която, надяваше се той, може би щеше да доведе до сдобряване с Джордж.

Тази бележка, донесена от същия пратеник, който предишния ден бе занесъл поканата на Чопър, обезпокои не малко достойния чиновник. Тя бе сложена в отправено до него писмо и докато го отваряше, той трепереше да не би вечерята, на която толкова разчиташе, да се отлага. Чопър обаче се облекчи неизказано много, когато откри, че в плика има само едно напомняне до него («Ще ви очаквам в седем и половина», пишеше капитан Добин). Чопър много се интересуваше от работите на семейството на своя работодател; но que voulez-vous [38]? — една официална вечеря за него значеше много повече от работите на който да било друг смъртен.