Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Докато мистър Лори слушаше откровения разказ и наблюдаваше лицето на своя вече шестдесетгодишен приятел, той изпита лошо предчувствие, че тези страшни преживявания могат да възбудят старата опасност. Никога преди не бе виждал приятеля си в такова състояние: никога не го бе виждал да се държи така. За първи път докторът бе почувствувал, че предишните му мъки сега значат сила и власт. За първи път бе почувствувал, че в онзи горещ огън той бавно бе изковал желязото, с което сега щеше да разбие затворническата килия на съпруга на дъщеря си и ще го освободи:
— Всичко е било за добро, приятелю. Не е било само халос и разруха. Тъй както тогава моето мило дете ми помогна да се съвзема, сега и аз ще й помогна да спаси най-скъпата частица от нея. С помощ отгоре ще го направя! — Тъй рече доктор Манет.
И когато Джарвис Лори видя пламналите очи, решителното лице, спокойното и силно държане на човека, чийто живот винаги му изглеждаше спрял като часовник и който сега бе тръгнал отново с една енергия, която бе дрямала, докато е бил безполезен, той му повярва.
Обладан от устрем към целта, докторът можеше да се справи и с по-големи неща от тия, които сега стояха пред него. Той работеше като лекар и обслужваше всякакъи народ — роби и свободни, богати и бедни, добри и лоши; използуваше тъй разумно влиянието си, че скоро стана лекар на три затвора, сред които беше и „Ла Форс“. Можеше вече със сигурност да каже на Луси, че мъжът й вече не лежи сам, а е преместен при другите затворници. Виждаше го един път седмично и й носеше добри новини, направо от устата му. Понякога мъжът й изпращаше писмо до нея (никога чрез доктора), но тя не можеше да му отговаря, защото в затворите следяха зорко за заговори, а сред най-тежко заподозрените бяха емигрантите, за които се знаеше, че имат приятели и постоянни връзки с чужбина.
Несъмнено този нов живот на доктора беше изпълнен с много грижи. Въпреки това обаче проницателният мистър Лори усещаше една крепителна гордост в него. В нея нямаше нищо непристойно. Това беше естествена и достойна гордост и все пак доста любопитна. Докторът знаеше, че дотогава за дъщеря му и приятеля му затворническите му години са били свързани с личното нещастие, лишение и слабост. Сега всичко се беше променило и той съзнаваше, че тази стара история го бе изпълнила със сила, на която и двамата разчитаха за окончателната безопасност и освобождаване на Чарлс. Той така се въодушеви от промяната, че започна да командува, и изискваше от тях, като от по-слаби, да му се доверяват като на по-силен. Предишните им роли един спрямо друг се размениха, но само от благодарност и обич, защото гордостта му идваше единствено от това, че може да служи на онази, която толкова му бе помогнала. „Всичко това е много любопитно — мислеше си мистър Лори с добродушната си наблюдателност, — но е естествено и правилно. Добре, приятелю, хващай кормилото, но го дръж здраво. Не може да бъде в по-добри ръце.“
Въпреки че докторът правеше упорити усилия, и не преставаше да се опитва да освободи Чарлс Дарней или поне да го доведе до съд, течението на събитията беше твърде силно и бързо. Започна нова епоха. (През 1793 г. във Франция било въведено ново републиканско летоброене) Кралят беше съден, осъден и обезглавен. Републиката на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта се вдигна на оръжие срещу света, за да победи или да загине. По огромните кули на „Нотр Дам“ денонощно се вееше черен флаг. Триста хиляди души, призовани срещу световните тирани, се вдигнаха от разни краища на Франция, сякаш зъбите на дракона бяха посети в земята и сега бяха дали плод навсякъде — по планини и равнини, върху скали и камънаци, в наносната кал под яркото слънце на Юга и под облачното небе на Севера, в гори и долини, сред лозя и маслинени горички, сред ниската трева и стърнищата по нивите, по плодородните брегове на широките реки и в пясъка на морския бряг. Коя лична грижа можеше да се изправи срещу потопа на Година първа на Свободата? Потопът се надигаше отдолу, а не падаше отгоре и прозорците на Небето се бяха затворили!
Нямаше почивка, нямаше милост, нямаше покой, нямаше минутка отдих за пощада, нямаше време. Въпреки че дните и нощите минаваха както преди, когато времето беше още младо и за първи път имаше нощ и утро, никой не броеше часовете. Сред бушуващата треска на един народ времето беше забравено, също както ако някой болен се мята в треска. Един ден палачът наруши неестествената смълчаност на цял един град, като показа на народа главата на краля, а не много дни след това, едва ли не в същия миг, и главата на хубавата му жена, която, хвърлена в затвора, бе прекарала осем месеца в мъчителни страдания и косите й бяха посивели.