Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
И докато чакаше играта да започне, направо му се прииска да я загуби, да загуби битката напълно и безвъзвратно, така че да го отстранят от тренировките, също като Бонсо, и да му позволят да си отиде у дома. Бонсо бе върнат в Картагена. Искаше му се да види командировъчна заповед с адрес Грийнсбъро. Победата днес би означавала, че всичко продължава отново. Загубата означаваше, че може да си отиде у дома.
Не, това не е истина, помисли си той. Те имат нужда от мен, а ако се проваля, може би няма да има вече дом, в който да се завърна.
Все пак не му се вярваше. Съзнанието му бе убедено, че това е вярно, но някъде, в най-отдалеченото му кътче, той се съмняваше, че имат нужда от него. Настойчивостта на Мейзър бе просто поредният му номер. Още един начин да ме накарат да върша онова, което те искат. Още един начин да му попречат да си почине. Да му попречат да не се занимава с нищо, с абсолютно нищо.
След това на екрана се показаха силите на противника и умората на Ендър прерасна в отчаяние. Противникът ги превъзхождаше хилядократно. Бойните му единици бяха групирани в десетки различни формации, които сменяха позициите си и вземаха най-различни форми, като шареха привидно напосоки из цялото поле на симулатора. Не можеше да зърне дори пролука помежду им, а даже и да имаше някоя, тя щеше мигом да се затвори и щеше да се отвори друга, а някоя формация, която изглеждаше проходима, мигновено се променяше и ставаше недостъпна. Планетата се намираше в най-отдалечения край на полето, но Ендър бе сигурен, че още толкова вражески кораби се намираха отвъд очертанията му, извън обсега на симулатора.
Що се отнасяше до собствения му флот, той се състоеше от двайсет междузвездни кораба, всеки само с по четири изтребителя. Ендър познаваше този вид кораби — те бяха старомодни и тромави, а обсегът на тяхното „Докторче“ бе наполовина на този от по-новите модели. Осемдесет изтребителя срещу най-малко пет хиляди, не, вероятно десет хиляди противникови кораба.
Дочу тежкото дишане на командирите на ескадрили, а някой от наблюдателите зад гърба му тихичко изрече проклятие. Беше приятно да знае, че поне един от възрастните е забелязал, че изпитът е нечестен. Не че това имаше някакво значение. Почтеността нямаше нищо общо с играта, това бе ясно. Дори не се правеше и опит да му се даде и най-малката възможност за успех. Какво ли не съм преживял, но те никога не са имали дори и намерение да ми дадат възможност да успея.
Мислено видя Бонсо и озверелите му приятели, които го дебнат настръхнали и го заплашват. Тогава той успя да засрами Бонсо и да го застави да се срещнат на двубой. Сега едва ли можеше да се получи същото. А способностите му едва ли щяха да изненадат врага, както стъписваха по-големите момчета от бойната зала. Освен това Мейзър познаваше най-добре способностите на Ендър.
Наблюдателите зад гърба му започнаха да се покашлюват и неспокойно да се въртят. Започваха да разбират, че Ендър не знае какво да предприеме.
Вече не ми пука, помисли си Ендър. Можете да задържите за себе си играта. След като не сте готови да ми дадете и най-малката възможност, защо ще трябва да играя?
Като последното му сражение във Военното училище, когато изпратиха срещу него две армии наведнъж.
И тъкмо когато си спомни за тази игра, Бийн очевидно си спомни също за нея, защото гласът му долетя в слушалките и каза:
— И помнете, вратата на противника е надолу!
Моло, Горещата супа, Влад, Самосвала и Том Лудата глава — всички се изсмяха. Те също си спомниха.
И Ендър се засмя. Беше наистина смешно. От една страна, възрастните, които вземаха всичко толкова на сериозно, и от друга, децата, които все си играеха и вярваха в играта, докато най-неочаквано възрастните се увличаха, започваха да пипат грубо и децата прозираха машинациите им. Не ми пука, Мейзър. Не ми пука дали ще издържа изпита ти, не ми пука и от правилата ти. Щом ти можеш да играеш нечестно, значи мога и аз. Няма да ти позволя да ме победиш с измама — преди това аз ще те победя с измама.
В онази последна битка във Военното училище той победи, защото, без да мисли за противника и без да мисли за загубите си, бе тръгнал към противниковата врата.
А противниковата врата се намираше надолу.
Ако наруша това правило, никога повече няма да ми разрешат да бъда командир. Ще е прекалено опасно. Но никога няма да се налага да играя пак играта. А това е победа.
Той бързо прошепна нещо в микрофона. Командирите му поеха своите отряди и се групираха плътно във формата на снаряд — цилиндър, насочен към най-близкостоящата формация на противника. Противникът, без изобщо и да се опита да го отблъсне, го посрещна радушно, тъй като сега бе наистина попаднал в капана и излизане от него нямаше. Ех, Мейзър поне ще си даде сметка, че досега враговете са се научили да ме уважават, помисли си Ендър. А това ми осигурява време.