Играта на Ендър

Мейзър Ракъм го разтърси и той се събуди.

— Викаш насън — каза той.

— Извинявай — рече Ендър.

— Няма нищо. Време е за следващата битка.

Постепенно, но неотклонно темпото се усилваше. Сега на ден обичайно имаше по две битки, така че Ендър сведе тренировките до минимум. Докато другите почиваха, той използваше това време, за да прегледа записите на миналите игри, като се опитваше да открие собствените си слабости и да отгатне каква ще е следващата изненада на противника. Понякога бе напълно подготвен за нововъведенията им, но понякога не беше.

— Струва ми се, че играеш нечестно — каза един ден Ендър на Мейзър.

— Така ли?

— Ти можеш да наблюдаваш и моите тренировки. И да гледаш над какво работя. Изглежда, си подготвен за всяка моя нова стъпка.

— Повечето от нещата, които виждаш, са компютърни симулации — отговори Мейзър. — Компютърът е програмиран така, че да реагира на всяка твоя новост, но едва след като я използваш веднъж в битката.

— Тогава компютърът играе нечестно.

— Трябва да спиш повече, Ендър.

Но той не можеше да спи. Всяка нощ оставаше по-докъсно и по-докъсно буден и сънят му ставаше все по-неспокоен. Прекалено често се будеше през нощта. Не беше сигурен дали се буди, за да размишлява повече върху играта, или за да избяга от сънищата си. Имаше чувството, че някой го разхожда из сънищата му и го насилва да се лута из най-неприятните си спомени и да ги преживява отново, сякаш бяха истински. Нощите му вече изглеждаха толкова реални, че дните започнаха да му се струват нереални. Той започна да се тревожи, че мисълта му няма да е достатъчно ясна, а той ще е много уморен. Но започнеше ли играта, напрежението винаги го разсънваше и той се питаше дали би забелязал, ако започне неволно да греши.