Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
Ендър свали от главата си слушалките, от които бликаха радостните възгласи и смехът на командирите му, и едва тогава осъзна, че при него, в залата, бе не по-малко шумно. Униформени мъже се прегръщаха, смееха и крещяха, други плачеха. Някои бяха коленичили или лежаха проснати на пода и Ендър се досещаше, че са застинали в молитва. Той недоумяваше. Трябваше да са ядосани.
Полковник Граф се отдели от останалите и дойде при Ендър. По лицето му се стичаха сълзи, но той се усмихваше. Наведе се, протегна ръце и за изненада на Ендър го прегърна, притисна го здраво и прошепна:
— Благодаря, благодаря ти, Ендър. Хвала на бога, че те имаме, Ендър.
Скоро надойдоха и другите, стискаха ръката му, поздравяваха го. Опита се да проумее всичко това. В края на краищата беше ли издържал изпита? Това беше негова победа, не тяхна, и при това победа без никаква стойност, победа с измама, защо се държат така, сякаш бе спечелил достойно битката?
Тълпата се раздели и по пътеката пристъпи Мейзър Ракъм. Той дойде право при Ендър и протегна ръка.
— Ти направи най-трудния избор, момче. Всичко или нищо. Или те нас, или ние тях. Но бог е свидетел, че нямаше друг начин да успееш. Поздравления. Ти ги победи и всичко свърши.
Всичко свърши. Победил ги. Ендър не разбираше.
— Победих теб.
Мейзър се разсмя с гръмогласен смях, който изпълни залата.
— Ендър, ти никога не си играл срещу мен. Откакто ти станах противник, ти не си изиграл дори една игра.
Ендър не проумя шегата. Той бе изиграл толкова много игри и всички те му бяха стрували страшно много. Започна да го обзема гняв.
Мейзър пристъпи напред и го докосна по рамото, Ендър се дръпна. Мейзър стана сериозен и каза:
— Ендър, през последните няколко месеца ти беше бойният командир на нашите флотилии. Това бе Третото нашествие. Нямаше игри, сраженията бяха истински и единственият противник, срещу когото се сражаваше, бяха бъгерите. Ти победи във всички битки, а днес ги разгроми окончателно на родната им планета, където се намираше тяхната царица, всички царици от колониите им, всички до една бяха там, и ти ги унищожи завинаги. Те никога повече няма да ни нападнат. Ти успя. Ти!
Истински сражения. Не игри. Умът на Ендър бе прекалено уморен, за да смели новината. Значи това не бяха светлинни точки, а истински кораби, с които се бе сражавал, и истински кораби, които бе унищожавал. И един истински свят, който бе изпратил в забвение. Той мина през тълпата, като отбягваше техните поздрави, правеше се, че не вижда протегнатите им ръце и че не чува думите и ликуващите им възгласи. Когато се прибра в стаята си, свали дрехите си, покачи се на леглото и заспа.
Ендър се събуди, някой го разтърсваше. Трябваше му само миг, за да ги разпознае. Граф и Ракъм. Обърна им гръб: „Оставете ме да спя!“
— Ендър, трябва да поговорим — рече Граф.
Ендър се претъркули отново с лице към тях.
— Вчера цял ден и цяла нощ на Земята са предавали непрекъснато записите на битката.
— Вчера ли? — беше спал непробудно чак до следващия ден.
— Ти си герой, Ендър. Всички видяха какво извърши ти с другите момчета. Мисля, че едва ли има правителство на Земята, което да не те е наградило вече с най-високия си орден.
— Аз ги избих, нали? — попита Ендър. — Убих ги всички.
— Кои всички? — попита Граф. — Бъгерите ли? Нали такива ни бяха намеренията?
Мейзър се приведе напред.
— Нали затова водихме войната?
— Всичките им царици. Значи съм убил всичките им деца, унищожил съм всичко и всички.
— Те сами решиха това, когато ни нападнаха. Не беше твоя грешката. Именно това трябваше да се случи.
Ендър сграбчи Мейзър за униформата, увисна на нея и го придърпа надолу, така че сега бяха лице срещу лице.
— Не исках да ги избивам всичките. Никого не съм искал да убивам! Аз не съм убиец! Вие не искахте мен, копелета такива, искахте Питър, но ме накарахте аз да го направя, вие ме подмамихте. Забъркахте ме с измама във всичко това! — Той плачеше. Не можеше да се овладее.
— Разбира се, че си послужихме с измама. Точно така — рече Граф. — Трябваше да го направим, защото ти иначе нямаше да се заловиш с тази работа. Това беше и най-голямото ни затруднение. Трябваше ни командир с толкова много емпатия, че да започне да мисли като бъгерите, да ги разбира и да предвижда ходовете им. Той трябваше да е и толкова благороден, че да спечели обичта на своите подчинени и да заработи с тях като бъгерите, в идеален синхрон. Но толкова благороден човек никога не би могъл да стане убиецът, който ни трябваше. Никога нямаше да влезе в сражение, решен да го спечели на всяка цена. Ако ти знаеше, нямаше да го направиш. Ако пък беше онзи човек, който би го направил, никога нямаше да успееш да разбереш достатъчно добре бъгерите.