Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
— Необикновените сънища са като отдушник, Ендър. Аз те попритиснах малко повече и това ти е за първи път. Организмът ти намира начини да компенсира налягането, това е всичко. Вече си голямо момче. Крайно време е да спреш да се страхуваш от такива неща.
— Добре — рече Ендър. И тогава реши, че никога няма да разказва повече на Мейзър за сънищата си.
Дните се нижеха с обичайните си сражения, докато накрая самоунищожението се превърна за Ендър в ежедневие. Получи болки в стомаха. Поставиха го на лека диета, но скоро изгуби всякакъв апетит.
— Яж! — нареждаше му Мейзър и Ендър машинално слагаше храна в устата си. Но ако никой не го караше да яде, той не хапваше нищо.
Двама от командирите му на ескадрили рухнаха като Петра. Напрежението за останалите стана още по-голямо. Вече във всяка битка противникът многократно ги превъзхождаше. Съотношението стигаше до три-четири към едно. Влошаваше ли се положението, противникът сега отстъпваше незабавно и започваше да се прегрупира, за да удължи колкото е възможно повече сражението. Имаше битки, които продължаваха цели часове, преди да унищожат и последния вражески кораб. Ендър започна да редува командирите по време на самата битка, като вкарваше свежи и отпочинали, които да сменят онези, които започваха да действат по-бавно.
— Знаеш ли — каза Бийн веднъж, когато поемаше командването на четирите оцелели изтребителя на Горещата супа, — тази игра вече не е толкова забавна.
И така, докато един ден по време на тренировка помещението притъмня и Ендър се събуди на пода. Там където се бе ударил в командното табло, от лицето му се стичаше кръв.
Поставиха го да легне, и цели три дни бе много болен. Виждаше насън някакви физиономии, но те не бяха истински лица и съзнаваше това още в минутата когато си мислеше, че ги вижда. Струваше му се че понякога вижда Валънтайн, а понякога Питър, че понякога вижда приятелите си от Военното училите, а понякога как бъгерите му правят вивисекция. Веднъж му се стори, че наистина вижда как полковник Граф се навежда над него и му говори нежно, като любещ баща. Но тогава се събуди и видя до леглото си само своя противник Мейзър Ракъм.
— Буден съм — каза Ендър.
— Виждам — отвърна Ракъм. — Май доста си поспа. Днес ти предстои сражение.
И така Ендър стана, сражава се и спечели битката. Същия ден нямаше втора битка и му позволиха да си легне по-рано. Ръцете му трепереха, докато се събличаше.
През нощта му се стори, че усеща как две ръце го докосват нежно. Ръце, които излъчваха обич и доброта. Присъни му се, че чува и гласове:
— Можеше и по-внимателно да се отнесеш към него.
— Това не влизаше в заданието.
— Колко време ще може да изкара така? Той направо се съсипва.
— Ще издържи колкото трябва. Вече сме към края.
— Толкова скоро?
— Още няколко дни и всичко ще свърши.
— Как ще издържи, щом е грохнал толкова?
— Ще се справи. Дори и днес той се сражаваше по-добре от всякога.
В съня му гласовете сякаш принадлежаха на полковник Граф и Мейзър. Какво ли не ставаше насън. Случваха се и най-смахнати неща, защото му се присъни, че единият глас каза:
— Не мога да гледам как се съсипва.
А другият глас отговори:
— Знам. Аз също го обичам.
А след това се появиха Валънтайн и Алей, които трябваше да го погребват. Там, където го погребаха, израсна само една могила, а тялото му се съсухри и се превърна в дом на бъгерите, точно както в случая с Великана.
Сънища и пак сънища. Ако имаше за него любов и състрадание, това бе само в сънищата му.
После се събуди, води нова битка и я спечели. Пак си легна, отново спа и отново сънува, а после пак стана и отново победи, и отново спа и вече едва ли забелязваше кое бе наяве и кое насън. А едва ли го беше и грижа вече.
Следващият ден бе последният му ден в Командирското училище, макар че Ендър все още не знаеше за това. Когато се събуди, Мейзър Ракъм не беше в стаята при него. Взе душ, облече се и зачака Мейзър да дойде и да отключи вратата. Мейзър не идваше. Ендър опита вратата. Беше отключена.
Дали беше случайно това, че тази сутрин Мейзър го беше оставил свободен? Нямаше кой да го кара да яде, да му казва, че трябва да отиде на тренировка и че трябва да спи. Свобода. Бедата бе в това, че той не знаеше какво да прави. Помисли си за миг, че би могъл да се срещне с командирите на ескадрилите, да разговаря с тях лице в лице, но не ги знаеше къде са. Доколкото му бе известно, можеха да се намират и на двайсет километра оттук. И така, след като се помая из тунелите, той отиде в трапезарията и закуси в съседство с няколко десантчици. Те си разказваха мръсни вицове, които Ендър все още не бе започнал да разбира. После отиде в симулаторната зала за тренировка. Макар че бе на свобода, той не можеше да измисли да прави нищо друго.