Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
— А и трябваше да бъде дете, Ендър — продължи Мейзър. — Ти си по-бърз от мен. По-добър от мен. Аз бях прекалено стар и предпазлив. А и няма приличен човек, който би могъл да влезе в битка с такова въодушевление. Но ти не знаеше. И се постарахме да не узнаеш. Ти беше дързък и блестящ, и млад. Та ти си роден за това.
— На корабите ни имаше ли пилоти?
— Да.
— И аз изпратих тези пилоти на смърт. А те дори не са знаели къде отиват.
— Знаеха, Ендър, и въпреки това тръгваха. Знаеха къде отиват.
— Никога не сте ме питали! Никога не сте ми казвали истината!
— Ти трябваше да бъдеш оръжие, Ендър. Да бъдеш оръдие и като „г-н Доктора“ да действаш безотказно и точно и без да знаеш накъде си се насочил, да поразяваш. Ние те насочихме. И ние носим отговорността. Ако има нещо нередно, вината е наша.
— Ще ми разкажете по-късно — рече Ендър. Очите му се затвориха.
Мейзър Ракъм го разтърси.
— Не заспивай, Ендър — каза той. — Много е важно.
— С мен приключихте — отговори Ендър. — Сега ме оставете на мира.
— Точно затова сме тук — каза Мейзър. — Опитваме се да ти разкажем. Те още не са приключили с теб. На Земята всички са се побъркали. Ще започнат война. Американците твърдят, че страните от Варшавския договор се канят да нападнат, а те, от своя страна, твърдят същото за Хегемона. Няма още двайсет и четири часа, откакто завърши войната с бъгерите, а светът отново се кани да се бие, по-лошо не може и да бъде. И всички се безпокоят за теб. Всички те търсят. Най-великият боен командир в историята на човечеството. Искат да поведеш армиите им. Американците. Хегемонът. Всички освен Варшавския договор. Те те искат мъртъв.
— Малко ще им е трудно — каза Ендър.
— Трябва да те отведем оттук. Навсякъде из Ерос има руски десантчици, а и Полемархът е руснак. Всеки момент може да започнат кръвопролития.
Ендър отново им обърна гръб. Този път не му казаха нищо. Той обаче не спеше. Слушаше ги.
— Именно от това се страхувах, Ракъм. Ти го претовари. Някои от онези по-малки предни постове можеха да почакат и за по-късно. Можеше да му дадеш няколко дни да си почине.
— И ти ли, Граф? И ти ли се опитваш да решиш как съм могъл да постъпя по-добре? Ти нямаш представа какво щеше да се случи, ако не бях го претоварил. Никой не знае. Направих го както намерих за добре и успях. Най-важното е, че успях. Запомни това оправдание, Граф. Може и на теб да ти се наложи да го използваш.
— Извинявай.
— Сам виждам какво съм му причинил. Полковник Лики твърди, че е твърде възможно травмата да му остане за цял живот, но аз не вярвам да е така. Той е прекалено силен. Победата означаваше много за него и той победи.
— Не ми разказвай колко е силен. Детето е едва на единайсет години. Дай му малко почивка, Ракъм. Тук все още е спокойно. Можем да поставим пред вратата му пост.
— Или да го поставим пред друга врата и да се преструваме, че е неговата.
— Все едно кое от двете.
Те си тръгнаха. Ендър отново заспа.
Времето минаваше, без да докосне Ендър, освен когато за миг отваряше очи. Веднъж се събуди за няколко минути — нещо притискаше ръката му и с тъпа постоянна болка я дърпаше надолу. Пресегна се и го докосна — беше игла, която влизаше във вената му. Опита се да я издърпа, но беше залепена с лейкопласт, а и той бе прекалено слаб. Друг път се събуди в мрак и чу как някакви хора край него мърморят и проклинат. Ушите му пищяха от страхотния шум, който го беше събудил, но нямаше спомен какъв бе този шум.
— Запалете лампите! — провикна се някой. Следващия път, когато се събуди, му се стори, че наблизо някой тихичко плаче.
Може би бе минал един-единствен ден, може би седмица, а ако се съди по сънищата му, може и да са били месеци. Като че ли повтаряше целия си живот насън. Отново трябваше да мине през Питието на Великана, край децата-вълци, преживявайки най-различни видове смърт и непрекъснати убийства. В гората чу глас, който му пошепна: „За да стигнеш до Края на света, трябва да убиеш децата.“ И се опита да отговори: „Никога не съм искал да убивам някого. Никой не ме е питал дали искам да убивам някого.“ Но гората му се присмя. И когато скачаше от скалата в Края на света, ту го поемаше облак, ту самолет, който го отнасяше на удобна позиция близо до повърхността на планетата на бъгерите, за да може да наблюдава отново и отново смъртоносната експлозия, причинена от „г-н Доктора“. После го приближаваше все повече и повече, докато накрая вече виждаше как се пръсват отделни бъгери, как се превръщат в светлинно петно и се смаляват до купчинка прах. Следваше Царицата, заобиколена от малки дечица, само че Царицата бе неговата майка, а дечицата бяха Валънтайн и всички други деца, които бе познавал във Военното училище. Едно от тях имаше лицето на Бонсо — лежеше там, от очите и носа му течеше кръв, и му казваше: „Ти нямаш чест.“ Сънят винаги свършваше с огледалото или с воден басейн, или с металната повърхност на кораб, нещо, което можеше да отразява образа му. В началото лицето му бе винаги това на Питър, с окървавената уста, от която стърчеше змийската опашка. Не след дълго обаче лицето бе вече неговото — старо и тъжно, с очи, които тъгуваха за милиард милиарди убийства, но все пак бяха неговите очи и той бе доволен от това.