Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
В края на сражението дочу как Петра, опитвайки се да се добере до микрофон, крещеше:
— Предайте му, че съжалявам — бях толкова уморена, че не бях в състояние да мисля. Това е всичко. Предайте на Ендър, че съжалявам.
На следващите няколко тренировки тя отсъстваше, а когато се завърна, не беше нито така бърза в реакциите си както преди, нито пък толкова безстрашна. Много от онова, което я бе утвърдило като добър командир, бе загубено. Ендър не можеше да я използва вече, освен за обикновени задачи, чието изпълнение строго се следеше. Тя не беше глупава. Знаеше какво се е случило. Но знаеше и това, че Ендър нямаше друг избор, и му го каза.
Оставаше фактът, че се бе огънала, а тя съвсем не бе най-слабият от командирите на ескадрили. Това беше предупреждение — той не можеше да изисква от командирите си повече, отколкото те бяха в състояние да дадат. Сега вместо да използва командирите си всеки път, когато му потрябваха, той трябваше да се съобразява колко често участват в сражение. Налагаше се да ги редува, което означаваше, че понякога влизаше в сражение с командири, на които имаше по-малко доверие. И като намали товара на командирите, той увеличи своя.
Една нощ се събуди от болка. По възглавницата му имаше кръв, в устата му имаше вкус на кръв. Пръстите му туптяха. Видя, че насън бе гризал собствения си юмрук. Кръвта все още се стичаше от него.
— Мейзър! — извика той.
Ракъм се събуди и незабавно повика лекар. Докато лекарят обработваше раната, Мейзър каза:
— Не ме е грижа колко ядеш, Ендър, но самоизяждането няма да те изведе от това училище.
— Направил съм го насън — отвърна Ендър. — И нямам желание да напускам Командирското училище.
— Добре.
— Другите. Онези, които не успяваха.
— За какво говориш?
— Преди мен. Другите ти ученици, които не успяваха да стигнат до края на обучението. Какво стана с тях?
— Просто не успяха. Това е. Ние не наказваме неуспелите. Те просто не продължават. Отпадат.
— Като Бонсо ли?
— Бонсо?
— Той си отиде у дома.
— Не, не като Бонсо.
— А как тогава? Какво ставаше с тях? Когато се проваляха.
— Какво значение има това, Ендър?
Ендър не отговори.
— Никой от тях не е стигал в обучението си до твоя етап, Ендър. Ти допусна грешка с Петра. Но тя ще се оправи. Петра си е Петра, а ти си ти.
— Тя е част от мен.
— Ти няма да се провалиш, Ендър. Не и на този ранен етап от обучението си. Ти преживя някои доста трудни етапа, но винаги си излизал от тях победител. Ти все още нямаш представа какви са пределите на възможностите ти, но ако вече си ги достигнал тогава си доста по-кекав, отколкото си мислех.
— Умират ли?
— Кои?
— Онези, които се провалят.
— Не, не умират. Милостиви боже, та това са само игри, момче.
— А пък аз си мисля, че Бонсо умря. Снощи го сънувах. Спомних си как изглеждаше, когато забих глава в лицето му. Мисля, че от удара носният му хрущял хлътна навътре. От очите му потече кръв. Мисля, че умря на място, още тогава.
— Най-обикновен сън.
— Мейзър, не искам да сънувам повече такива неща. Страх ме е да заспя. Непрекъснато си мисля за неща, за които не искам да си спомням. Целият ми живот минава като на видеолента, сякаш съм видеоустройство и някой друг иска да гледа най-ужасните епизоди от живота ми.
— Не можем да ти даваме приспивателни, ако това е, на което се надяваш. Съжалявам, че имаш лоши сънища. Да оставям ли нощем лампата да свети?
— Не ми се подигравай! — рече Ендър. — Страх ме е, че ще полудея.
Докторът привършваше с превръзката. Мейзър го освободи. Той си тръгна.
— Наистина ли те е страх, че ще полудееш? — попита Мейзър.
Ендър се замисли, но не можа да даде категоричен отговор.
— В сънищата си — отвърна той — изобщо не съм сигурен, че това наистина съм аз.