Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
С постепенната промяна на местността около тях, която стана по-камениста и насечена от долове и каньони със стръмни стени, нарасна и вълнението на Айла. Имаше чувството, че територията и е позната, приличаше на релефа на юг и запад от нейната долина. Когато видя една скална стена със специфично оцветяване на пластовете, сърцето и трепна.
— Джондалар! Виж! Виж там! — извика тя като сочеше с пръст. — Почти пристигнахме!
Дори Уини изглеждаше възбудена и без да я подканят ускори крачка. Айла търсеше с поглед друг ориентир — зъбер с определена форма, наподобяваща готвеща се за скок лъвица. Когато го откриха, завиха на север и продължиха, докато стигнаха ръба на стръмен склон, обсипан с чакъл и скални отломъци. Спряха и погледнаха отвъд гребена на билото. Долу, в подножието на скалите, блестеше на слънцето малка река, течаща на изток. Слязоха от кобилата и внимателно слязоха долу. Конете тръгнаха да пресичат реката, но се спряха да пият вода. Айла намери опорните камъни, подаващи се от водата, които винаги използваше — имаше само едно широко място за прескачане. И тя пийна вода, когато стигнаха на отсрещната страна.
— Водата тук е по-сладка. Виж колко е бистра! — възкликна тя. — Няма никаква тиня. Вижда се дъното. Джондалар, виж, конете са тук!
Наблюдавайки възбудата и, Джондалар топло се усмихна; самият той изпитваше подобно, макар и по-слабо чувство на задоволство от завръщането им в познатата издължена долина. Закътаната долчинка бе пощадена от острите ветрове и сухия студ на степта и макар че летните листа бяха окапали, очевидно тук растителността бе по-богата и гъста. Стръмният склон, по който току-що бяха слезли, се издигаше в отвесна скална стена надолу и наляво от долината. Широка ивица от храсти и дървета ограждаше срещуположния бряг на потока по протежение на скалната основа, после изтъняваше и се превръщаше в ливада със златиста трева, преливаща на вълни под следобедното слънце. Вдясно поляната с висока до кръста трева се издигаше полегато към платото, от което започваше степта, но в далечния си край се стесняваше и ставаше по-стръмна, превръщайки се във втората стена на тясна клисура.
На средата на склона имаше малък табун степни коне, които спряха да пасат и се загледаха в тях. Един изцвили. Уини тръсна глава и му отвърна. Стадото ги наблюдаваше докато стигнаха доста близо до него. И тъй като непознатата миризма на хора се засилваше, те се завъртяха като едно цяло и с тропот на копита и развети опашки препуснаха нагоре по полегатия склон към откритата степ. Двете яздещи човешки същества спряха и ги проследиха с поглед. Същото направи и младият кон, завързан с въже.
Рейсър, с вирната глава и насочени напред уши, ги последва, докъдето му позволяваше въжето, сетне се спря с изпънат врат и разширени ноздри, загледан подир тях.
Уини тихичко му изцвили, когато тръгнаха надолу към доляната и той се обърна и я последва.
Докато бързаха нагоре по течението към тесния край на долината, видяха как рекичката прави рязък завой покрай една изпъкнала стена, заобикаляйки каменист бряг вдясно. От другата и страна имаше голяма камара камъни, дърва, довлечени от течението, както и разнородни кости, рога и бивници. Имаше скелети на степни животни, както и останки от зверове, свлечени по реката от пороите и изхвърлени на стената.
Айла не можеше повече да чака. Смъкна се от Уини и се втурна нагоре по стръмната, тясна пътека покрай камарата от кости към върха на стената, който образуваше тераска пред една дупка на лицевата стена на зъбера. Понечи да се втурне вътре, но в последния момент се овладя. Това бе мястото, където бе живяла в самота и бе оцеляла, защото нито за миг не бе забравяла за дебнещите я опасности. Не само хората използваха пещерите. Промъквайки се покрай външната стена, тя свали прашката от косата си и се наведе да вземе няколко камъка.
Внимателно надникна вътре. Очите и съзряха само мрак, но носът и долови слаба миризма на отдавна изгоряло дърво и малко по-пресен мускусен мирис на лакомец. Но и той беше стар. Влезе през отвора и изчака очите и да се свикнат с полумрака, а след това се огледа.
Усети, че сълзите напират в очите и, опита се да ги удържи, но напразно. Ето я нейната пещера! Беше си у дома. Всичко и беше толкова познато, макар че мястото, където беше живяла толкова дълго, изглеждаше изоставено и занемарено. Светлината, която нахлуваше през дупката над входа и даде възможност да забележи, че носът и не я бе излъгал, а когато огледа вътрешността по-внимателно, изпадна в паника. Всичко беше обърнато наопаки. Очевидно в пещерата беше влизало някакво животно, а може би и няколко — доказателствата за това бяха разпръснати навсякъде. Не знаеше какви щети бяха нанесени.