Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Чувствувах в съня си неизразимо блаженство; сякаш сънят беше някакво дълбоко море, синьо и прозрачно, и аз се бях изтегнал в дълбините му, щастлив и неподвижен; и толкова голяма бе чувствителността ми, че ако някакво корабче само преминеше по повърхността на водата, на хиляди сажена над мен, щеше да разсече тялото ми.
И изведнаж една сянка падна върху ми; разбрах кой беше. И прозвуча гласът, изпълнен с укор:
— Спиш ли?
А аз отговорих също така с укор:
— Забави се; от месеци не съм чувал гласа ти… Къде ходиш?
— Аз съм винаги при теб, но ти ме забравяш. Нямам всякога сили да викам и ти искаш да ме изоставиш. Хубава е луната, хубави са отрупаните със сняг дървета, хубав е животът в горния свят, ала не ме забравяй и мен.
— Никога не те забравям, знаеш това. В първите дни заминах за чужбина, бродех из диви планини, изтощавах тялото си, не мигвах по цели нощи и плачех за теб. Съчиних и поеми, за да не се задуша от мъка; но поемите бяха жалки и не облекчиха никак мъката ми, та да си отдъхна. Едната от тях почва така:
А в друга една, също незавършена поема, ти виках:
Той се усмихна горчиво; надвеси лицето си над мен, потръпнах от ужас, когато видях бледнината му.
Гледа ме дълго време, мълчаливо, с празните си очни кухини; в тях нямаше вече очи; само две малки бучки пръст.
— Какво мислиш? — прошепнах. — Защо не говориш?
И отново прозвуча, като дълбока, далечна въздишка, гласът му:
— Ах, какво остана от една душа, за която светът беше малък! Няколко стиха от един друг, разпилени и уродливи, нито дори едно цяло четиристишие! Бродя горе по земята, спохождам любимите си същества, но сърцето им е затворено. Откъде да вляза? Как да се съживя? Като куче обикалям около заключената къща на господаря… Ах, ако можех да живея свободен, без да се залавям, като давещ се, за топлите ви, живи тела!
Сълзи бликнаха из очните му кухини, пръстта в тях се превърна в кал.
Но след малко гласът му укрепна.
— Най-голямата радост, която си ми доставил — каза той, — беше веднаж на именния ми ден, в Цюрих, помниш ли? Ти говори за мен. Помниш ли? Имаше и една друга душа с нас…
— Спомням си — отвърнах, — това беше тази, която наричахме нашата Дама…
Замълчахме. Колко века изтекоха оттогава! На празничната трапеза, докато навън валеше сняг и ние седяхме в топлата стая, три обичащи се същества, аз бях възхвалил приятеля си.
— Какво мислиш, учителю мой? — попита сянката със съвсем лека ирония.
— Много неща, всичко…
— А аз за последните ти думи; вдигна чаша и каза: „Мадам, когато Ставридакис е бил бебе, старият му дядо го слагал на едното си коляно, а на другото опирал критската си лира и свирел юнашки песни; да пием тази вечер за негово здраве: нека съдбата нареди тъй, че на коленете на бога да седи вечно!“ Господ много скоро се вслуша в молбата ти, учителю мой!
— Няма значение — казах аз, — любовта побеждава смъртта.
Той се усмихна горчиво, но не продума нищо; чувствувах как тялото му се разтапя, как опипва в тъмнината, как се превръща в ридание, въздишка и присмех…
Дни наред вкусът на смъртта се запази на устните ми; сърцето ми изпита облекчение. Смъртта навлезе в живота ми с познато, любимо лице, като приятел, дошъл да ни вземе и който седи в ъгъла и чака, докато привършим работата си, и не бърза. Духът ми се успокои, когато почувствува така близък смисъла на смъртта.
Смъртта се разлива понякога в живота ни като миризма, която замайва; особено когато си се уединил и има луна, и цари дълбока тишина, и тялото ти е току-що окъпано и леко и не се противи много на душата, и спиш. Тогава, за миг, общата стена между живота и смъртта става прозрачна и виждаш какво става отвъд, под земята.
В един такъв неосезаем миг, тук в уединението ми, Зорбас се появи в съня ми. Не си спомням никак какъв беше, какво каза, защо дойде; когато се събудих, сърцето ми биеше до пръсване; и изведнъж, без да знам защо, очите ми се наляха със сълзи.
И тогава ме завладя неудържимо желание — не желание, а нужда — да възстановя живота, който изживяхме ние двамата на онзи критски бряг, да принудя паметта си да си спомни, да събера всички пръснати разговори, викове, жестове, смеховете, плачовете, хората на Зорбас — и да ги спася.