Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Видя ли звездата? — каза ми той.
— Да.
Замълчахме.
И изведнъж Зорбас изпъна високо тънката си кокалеста шия, изду гърди и проточи див, безнадежден вик. И неочаквано страшният вик се превърна в турски думи и из глъбините на Зорбас се издигна стар, монотонен напев, изпълнен със страст и мъка, и самота. Разкъса се сърцето на земята, разля се сладостната ориенталска отрова, разкапаха се в мен всичките фибри, които ме свързваха с добродетелта и надеждата:
Пустиня, ситен безкраен пясък, трепти розов, син, жълт въздухът, слепоочията се отпускат, надава проточен, безумен вик душата и се радва, че никакъв вик не й отговаря. Пустош… пустош… И неочаквано очите ми се наляха със сълзи:
Зорбас млъкна; избърса рязко с пръст потта от челото си и я изтръска на земята. Наведе се и се загледа в пръстта.
— Каква е тази песен, Зорбас? — запитах след продължително мълчание.
— На камиларя. Тази песен пее камиларят в пустинята. От много години не съм се сещал за нея и не съм я пял. И сега…
Гласът му беше сух, свито беше гърлото му.
— Началство — каза, — време е да си легнеш. Утре ще станеш на разсъмване, за да отидеш в Кастро да хванеш парахода. Лека нощ!
— Не ми се спи — отвърнах. — Ще постоя още. Това е последната вечер, която прекарваме заедно.
— Ами че тъкмо затова трябва да свършим бързо — извика Зорбас и захлупи празната си чаша — знак, че не искаше да пие повече. — На, ей така, както истинските мъже изведнъж зарязват цигарите, виното, комара; юнашки.
Баща ми, трябва да знаеш, беше юнак и половина; не ме гледай мен, аз съм само един пръдльо, и на малкия му пръст не мога да се хвана. Той беше от старите гърци, дето се казва; като се ръкуваше с човек, пръстите му строшаваше. Аз мога да говоря понякога кротко, като човек; ала баща ми мучеше, цвилеше и пееше; рядко от устата му излизаше свястна човешка дума.
Той, значи, имаше всички страсти; но скъса с всички, като с нож. Пушеше като комин; една сутрин станал, отишъл на нивата да оре, стигнал, опрял се на оградата, пъхнал трескаво ръка — какъвто страстен пушач си беше! — в пояса си да извади кесията за тютюн, та да си свие една цигара, преди да почне работа. Измъкнал кесията — празна, ни щипка; забравил бил да я напълни в къщи.
Позеленял от яд, изревал; и изведнаж, с един скок се обърнал и почнал да тича към селото; завладяла го била, видиш ли, страстта. Но неочаквано, както си тичал — човекът, ти казвам, е загадка! — спрял се, засрамил се, измъкнал кесията за тютюн, разкъсал я на парчета със зъби и я стъпкал като бесен.
— Мръсница! Мръсница! — ревял той. — Курва такава!
И от този ден нататък, през целия си живот, цигара не сложи в устата.
Така правят юнаците, началство! Лека нощ!
Стана, прекрачи бързо крайбрежните камъчета, не се и извърна дори, стигна до самото море и после изчезна в мрака.
Не го видях повече. Преди още да пропеят петлите, мулетарят дойде, яхнах мулето и заминах. Подозирам, но може и да греша, че се бе скрил някъде сутринта, за да ме види; но не изтича да си кажем обичайните думи при раздяла, да се просълзим, да размахаме ръце и кърпички, да разменим клетви.
Раздялата стана изведнаж, като с нож.
В Кастро получих телеграма; взех я, гледах я дълго време, ръката ми трепереше. Знаех с положителност какво гласеше; гледах с ужасяваща увереност колко думи има, колко букви.
Обзе ме желание да я накъсам; защо да я чета, щом като знам? Ала все още нямаме, уви, доверие в душата си; разумът, това търговче, този галантерист, се подиграва с нея, както се подиграваме със старите врачки и баячки. Отворих телеграмата — беше от Тбилиси; за миг буквите заиграха пред очите ми, не различавах нищо; но постепенно буквите застанаха отново неподвижно, прочетох:
„Вчера след обяд, вследствие бързо развила се пневмония, Ставридакис почина.“
Изминаха пет години, големи години, страшни, през които времето ускори своя ход, географските граници заиграха хоро, разтягаха се, свиваха се като фисхармоники държавите. По едно време Зорбас и аз се изгубихме сред вихъра, между нас застанаха глад и ужаси. Понякога през първите три години получавах по някоя кратка пощенска картичка от него.
Веднаж от Света гора получих картичка с лика на Богородица Пазителка на Вратата, с големи печални очи и твърда, волева челюст; и ми пишеше с тежкото си дебело перо, което разкъсваше хартията: „Тук работите не вървят, началство; тук калугерите подковават и бълхите; ще се махна!“ А след няколко дни — друга картичка: „Не мога да обикалям повече манастирите с папагала в ръка като някакъв панаирджийски късметчия; и затова го подарих и аз на един мераклия калугер; той има един кос, който пее, проклетникът му неден — да ти вземе акъла просто! — като същински псалт «Господи помилуй». Ще научи, значи, и горкия папагал да пее псалми. Ех, какви неща е видял, мръсникът му с мръсник, през живота си, а сега… И поп ли стана, папагале? Дотам ме докара орисията! Целувам те приятелски. Отец Алексиос, отшелник“