Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Изминаха се шест-седем месеца; и получавам от Румъния картичка с изобразена на нея една пълна разгърдена жена: „Жив съм още, ям мамалига, пия бира, работя при петролните сонди, мазен съм като бакалски плъх. Ала тук човек намира всичко, що му душа сака. Същински рай за такива стари грешници като мен; разбираш ме, началство: широк живот — тесни гащи. Целувам те приятелски. Алексис Зорбеску — бакалски плъх“.
Изминаха се още две години и един ден получавам нова картичка, от Сърбия този път: „Жив съм още, тук е дяволски студено, принудих се тогава да се оженя; погледни отзад, за да видиш мутричката й — парче и половина. Коремът й е малко издут, защото ми готви вече едно Зорбасченце. А аз съм облякъл костюма, който ти ми подари; а пък венчалната халка, която виждаш на ръката ми, е на горката Бубулина — господ светица да я направи (всичко става!). Тази я казват Люба. Палтото, което нося, с яка от лисича кожа, е прикя на жена ми; донесе ми и една свиня със седем прасенца съвсем особен сой. И две деца от първия си мъж; вдовица е, видиш ли. Открих на една планина, тук наблизо, магнезит; омотах пак един капиталист, карам я като бей. Целувам те приятелски. Алексис Зорбич, бивш вдовец“.
На лицето на картичката имаше снимка на Зорбас — охранен, облечен като жених, с кожен калпак, с контешко бастунче и с дълго, съвсем ново палто. И увиснала на ръката му, една хубава славянка на около 25 години, цяла дива кобилка, с широки бедра, кокетка, с високи ботуши, с разкошна гръд. И отдолу — едрите, изсечени като с тесла букви на Зорбас: „Аз, Зорбас, и безкрайното дело — жената; сега се казва Люба.“
През всички тези години обикалях из чужбина. Имах си и аз своето безкрайно дело; но то нямаше нито разкошна гръд, нито палто да ми даде, нито прасета. И един ден в Берлин получих телеграмата, за която споменах в началото: „Открих великолепен зелен камък, ела веднага. Зорбас“.
Нямах, казахме, куража да зарежа всичко и да извърша и аз веднъж в живота си една смела абсурдна постъпка; и получих писъмцето, което преписах в началото и където вече Зорбас ме счита, и с право, за загубен човек, писарушка.
Оттогава не ми писа повече; отново страшни световни събития ни разделиха, светът продължаваше да залита като ранен, като пиян, личните чувства и грижи бяха оставени настрана.
Често обаче говорех за него на приятелите си и възкресявах в себе си тази голяма душа; възхищавахме се от гордата и уверена, над всеки разум, походка на необразования човек. Духовни върхове, за които на нас ни бяха необходими цели години огромни усилия, за да ги покорим, той ги достигаше само с няколко плавни думи, и ние казвахме: „Велика душа е Зорбас“, или пък ги надминаваше и тогава казвахме: „Той е луд!“
Така течеше времето, сладостно отровено от спомените. И другата сянка, тази на приятеля ми, която беше паднала върху моя критски бряг по време на Зорбас, потискаше и тя душата ми и не ме оставяше — защото и аз не я оставях.
За тази обаче сянка не говорех на никого; това беше разговор, който скришом водех с другия бряг и чрез който се приучвах да се примиря със смъртта; това беше моят мост към Ада. И когато душата на мъртвия го преминаваше, чувствувах я изнемощяла и бледа, не можеше да говори от изтощение, нямаше сили да ми стисне ръката.
Понякога си мислех с тревога — може би приятелят ми не е успял изцяло да превърне в друга субстанция тук на земята тялото си, да преработи и укрепи душата си, та да не бъде обхваната в решителния миг от паника пред смъртта и да се разсее във въздуха. Може би, казвах си аз, го грози опасност и ще се погуби, защото не е имал време да обезсмърти това, което е могло да бъде обезсмъртено от тленния му състав.
Но неочаквано силите му нарастваха — неговите ли? Или пък аз си спомнях изведнъж за него с по-голяма обич? — и той идваше силен, подмладен и ми се струваше, че почти чувам стъпките му по стълбите.
Неотдавна бях направил сам един излет из снежните планини на Енгадин, където някога приятелят ми и аз, и една жена, която обичахме, прекарахме възвишени, възхитителни дни и нощи.
Изтегнал се бях в леглото си в същия хотел, в който бяхме отседнали и тогава. Спях; лунната светлина се лееше, през отворения прозорец навлизаха, в спящото ми съзнание, планините, заледените борове, дълбоката синя нощ.