Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
22
Джейк говори, докато слънцето залезе.
Разказа им всичко, което си спомняше, започвайки с „Моето разбиране за истината“ и завършвайки с чудовищния Портиер, който буквално се бе материализирал от стената, за да го нападне. Останалите трима слушаха, без да го прекъсват.
Когато той свърши, Роланд се обърна към Еди. Изражението му подсказваше смесени чувства, внезапно младежът осъзна, че вижда вълнение… и силен страх. Устата му пресъхна. Защото ако Роланд се страхуваше…
— Още ли се съмняваш, че думите ни съвпадат, Еди?
Той поклати глава.
— Разбира се, че не. Вървях по същата улица и бях в неговите дрехи. Но… Джейк, може ли да видя онази книга? „Чарли Пуф-Паф“?
Джейк протегна ръка към раницата си, но Роланд го спря:
— Още не. Върни се на празния парцел. Разкажи още веднъж тази част. Опитай да си спомниш всичко.
— Може би трябва да ме хипнотизираш — колебливо предложи Джейк. — Както направи по-рано, на крайпътната станция.
Роланд поклати глава.
— Не е необходимо. Онова, което се случи на онзи парцел, е най-важното в живота ти, Джейк. В живота на всички нас. Сигурен съм, че ще си спомниш всичко.
И Джейк отново разказа историята. За всички беше ясно, че преживяването му на празния парцел, където някога е бил магазинът за сувенири на Том и Джери, е тайната същност на ка-тет, който споделяха. В съня на Еди магазинът за сувенири още беше там. В действителността на Джейк вече беше съборен. Но и в двата случая мястото притежаваше огромната сила на талисман. Роланд не се съмняваше, че празният парцел и магазинът със счупените тухли и разбити стъкла е друг вариант на онова, което Сузана знаеше като „чекмеджета“, и мястото, което бе видял в края на видението си на поляната с костите.
Докато разказваше, говорейки вече много по-бавно, Джейк установи, че Стрелецът бе прав — можеше да си спомни всичко. Паметта му се проясни, докато накрая сякаш отново го преживя. Разказа им за знака, на който пишеше, че на мястото, където е бил магазинът за сувенири на Том и Джери, е запланувано да се построи някаква сграда на име „Залива на костенурката“. Спомни си дори стихчето, написано със спрей на оградата, и го издекламира:
— „Мислите й бяха бавни, но винаги добри. Всички във ума си ни държи“ — промълви Сузана. — Така ли беше, Роланд?
— Кое? — попита Джейк.
— Едно стихотворение, което знаех като дете — отговори Роланд. — Това е друга връзка, която наистина ни казва нещо, макар да не съм сигурен дали е необходимо да го знаем… и все пак малко знания може да ни послужат.
— Дванадесет порти, свързани с Лъча — каза Еди. — Започнахме с Мечешката. Ще отидем само до средата, до Кулата, но ако стигнем чак до другия край, ще се озовем пред портата на Костенурката, нали?
Роланд кимна.
— Сигурен съм.
— Портата на Костенурката — замислено повтори Джейк, сякаш вкусваше думата.
После завърши разказа си с великолепния глас, с прозрението си, че навсякъде има лица и истории, и с нарастващата си убеденост, че се е натъкнал на нещо, което много прилича на същността на живота. Накрая пак им обясни как бе намерил ключа и видял розата. Преживявайки отново всичко, заплака, макар да не го съзнаваше.
— Когато се разтвори, в средата съзрях най-яркото жълто, което съм виждал през живота си. Отначало помислих, че е цветен прашец. Всичко на онова запустяло място изглеждаше ярко. Дори старите опаковки от бонбони и бирените бутилки ми се струваха като произведения на изкуството. Едва тогава осъзнах, че е слънце. Знам, че е звучи налудничаво, но беше точно така. Само че не беше едно, а…
— Всички слънца — промълви Роланд. — Всичко истинско.
— Да. Но и нещо не беше наред. Не мога да обясня какво. Приличаше на биене на сърце, което имаше някакво заболяване. После припаднах.
23
— И ти видя същото в края на съня си, нали, Роланд? — попита Сузана. Гласът й бе притихнал от страхопочитание.
— Стръкът трева… Сторило ти се е, че е пурпурен, защото е бил напръскан с боя.
— Не разбираш — намеси се Джейк. — Наистина беше пурпурен. Не бях виждал такава трева. Боята беше само камуфлаж. Така, както Портиерът се бе маскирал, за да прилича на стара запустяла къща.