Пустош

— Кажи ми го тогава — рече Роланд и пак си помисли: „Колко много прилича на Кътбърт.“

— Ние сме с теб, защото трябва да е така — това е проклетото ка. Но сме с теб и защото искаме. Мозъкът ти работи добре, ала понякога имам чувството, че го държиш в нещо като бомбоубежище, защото никой не може да проникне в мислите ти. Искам да я видя, Роланд. Разбираш ли? Искам да видя. Кулата. — Той се вгледа изпитателно в лицето на Роланд, явно не видя онова, което очакваше, и отчаяно вдигна ръце. — Искам да кажа, че не желая повече да ме дърпаш за ушите.

— Какво?

— Не е нужно да ме влачиш след себе си. Идвам по собствено желание. Така е и с всички останали. Ако довечера умреш, ще те погребем и ще продължим пътя си. Вероятно няма да оцелеем за дълго, но ще загинем на пътеката на Лъча. Разбираш ли?

— Да. Сега те разбирам.

— А вярваш ли ми?

„Разбира се — помисли Роланд. — Къде другаде би искал да отидеш, Еди, в този свят, толкова странен за теб? И какво друго би направил? Едва ли ще станеш фермер.“

Но това беше подло и несправедливо и той го знаеше. Да заклеймяваш свободната воля и да я объркваш с ка, беше по-лошо и от богохулство.

— Да. Вярвам ти. Честна дума.

— Тогава престани да се държиш с нас така, сякаш сме стадо овце, а ти си пастирът и размахваш тоягата, за да се увериш, че не сме се отклонили от пътя и не сме навлезли в плаващите пясъци. Опитай се да ни възприемеш. Ако ще умрем в града или в онзи влак, искам да го направя убеден, че съм бил нещо повече от пионка на шахматната ти дъска.

Роланд усети как лицето му пламна от гняв, но никога не се беше самозаблуждавал. Не се ядоса, защото Еди грешеше, а защото младежът бе прозрял мислите му. Наблюдаваше как постепенно и уверено се отдалечава от затвора си — Сузана също, защото и тя беше затворник — но въпреки това дълбоко в душата си никога не бе вярвал на онова, което виждаше. Явно му се искаше да продължава да ги възприема като различни и по-низши същества.

Пое дълбоко въздух и промърмори:

— Стрелецо, моля за прошка.

Еди кимна.

— Ще се натъкнем на куп неприятности… Чувствам го и съм уплашен до смърт. Но бедите не са твои, а наши. Нали?

— Да.

— Лошо ли ще е положението в града?

— Не знам. Но трябва да пазим Джейк, защото старата леля каза, че и двете страни го искат. Отчасти това зависи за колко време ще намерим влака. Много повече зависи от това какво ще стане, като го намерим. Ако с нас имаше още двама, бих затворил Джейк в сандък, а те да го пазят с оръжие. Но след като нямаме повече хора, ще се движим в колона — аз отпред, момчето и Сузана в средата, а ти отзад.

— Какви неприятности ни предстоят? Опитай се да отгатнеш.

— Не мога.

— Мисля, че можеш. Не познаваш града, но знаеш как са се държали хората в твоя свят, откакто нещата са започнали да се объркват. Големи беди ли ни чакат?