Пустош

Роланд кимна.

— Ти си като Кътбърт. Спомням си нещо, което той ми каза, когато бяхме деца. Смятахме да отидем посред нощ в гробището, но Алан не искаше. Страхувал се, че ще оскверни сенките на прародителите си. Кътбърт му се присмя. Не вярвал в духове, докато не захапел някой от тях.

— Браво на него! — възкликна Еди.

Роланд се усмихна.

— Помислих си, че тази история ще ти хареса. Но да оставим духовете. Продължавай.

Еди разказа за видението си, когато Роланд бе хвърлил челюстта в огъня. За ключа и за розата. За съня си и как бе влязъл през вратата на магазина за сувенири на Том и Джери и се бе озовал в градина с рози, по средата на която се издигаше висока черна кула. За чернотата, която излизаше от прозорците й и образуваше очертания в небето. Говореше на Джейк, защото момчето слушаше с интерес, съсредоточено и с нарастващо удивление. Опита се да предаде възторга и ужаса, наситили съня му, и по очите им — най-вече на Джейк — разбра, че или разказва увлекателно… или и те са сънували същото.

Разказа им как е проследил дирите на Шардик до портите на Мечката и как, когато е допрял глава до тях, си е спомнил деня, в който бе уговорил брат си да го заведе на Дъч Хил, за да види Двореца. Разказа за чашата, за стрелката, която е станала безполезна, когато са осъзнали, че виждат Лъча в действие във всичко, което докосне, дори птиците на небето.

Оттам нататък продължи Сузана. Докато тя говореше как Еди бе започнал да дялка свой вариант на ключа, Джейк се облегна назад, сключи пръсти зад главата си и се вгледа в облаците, които бавно се носеха към града на югоизток. Подредените им очертания показваха присъствието на Лъча така ясно, както пушекът, излизащ от комините, показва посоката на вятъра.

Тя завърши с историята как най-после са издърпали Джейк в този свят, затваряйки пролуката към неговия, и за спомените на Роланд — така внезапни и окончателни, както Еди бе затръшнал вратата на говорящия пръстен. Единственият факт, които не спомена, всъщност съвсем не беше факт — поне засега. Още не й прилошаваше сутрин и месечният и цикъл беше нарушен само веднъж. Както Роланд би се изразил, по-добре беше да остави това за друг път.

Не можеше да забрави думите на леля Талита, когато Джейк й каза, че сега там е неговият дом. „Тогава боговете да са ти на помощ, защото слънцето залязва за този град. Завинаги.“

— А сега е твой ред, Джейк — каза Роланд.

Момчето се надигна и погледна към Луд, където прозорците на западните кули отразяваха златистата светлина на късното следобедно слънце.

— Всичко е лудост — измънка, — но има някакъв смисъл. Като сън, когато се събудиш.

— Може да ни помогнеш да го осмислим — рече Сузана.

— Може би. Или поне ще ме накарате да мисля за влака. Писна ми да се опитвам да намирам смисъл в Блейн… Знаете какво е преживял Роланд — водейки два живота едновременно, затова ще пропусна тази част. Но не съм сигурен дали ще успея да опиша чувствата си, пък и не искам. Беше ужасно. Предполагам, че е по-добре да започна с моето училищно съчинение, защото тогава най-сетне престанах да мисля, че всичко ще отмине от само себе си. Тогава се предадох.