Джонатан Стрейндж и мистър Норел

При тези думи на лейди Поул се случи нещо, какво — Арабела не можа да разбере. Сякаш някоя от картините помръдна или някой мина покрай едно от огледалата и изведнъж и се стори, че тази стая не е никаква стая и че стените не са от камък, а те се намират на нещо като кръстопът и от всички страни към лейди Поул духат далечни ветрове.

— През 1607 година — започна тя — джентълмен на име Редшоу от Халифакс, Западен Йоркшир, наследил 10 лири от леля си. Използвал парите, за да купи турски килим, който донесъл у дома и постлал на каменния под във всекидневната. След това пийнал бира и заспал на стол край огъня. Събудил се в два часа сутринта и видял, че на килима седят триста-четиристотин души, всеки висок около два-три инча59. Мистър Редшоу забелязал, че най-важните сред тях — както мъже, така и жени — са красиво облечени в златни и сребърни доспехи и яздят бели зайци, които за тях са толкова големи, колкото за нас слоновете. Когато ги попитал какво правят, една смела душа измежду тях се покатерила на рамото му и изкрещяла в ухото му, че те възнамеряват да проведат битка според правилата на Оноре Боне и че килимът на мистър Редшоу е особено подходящ за тази цел, защото повтарящите се шарки помагат на херолдите да определят дали армиите са разположени правилно и дали не се опитват нечестно да спечелят предимство пред противника. На мистър Редшоу обаче не се харесало някой да води битка на новия му килим, затова взел метлата и… Не, почакайте! — внезапно извика лейди Поул и закри лицето си с ръце. — Не исках да кажа това!.

Тя започна отначало. Този път разказа история за човек, който отишъл на лов в гората. Отдалечил се от приятелите си. Копитото на коня му попаднало в една заешка дупка и ездачът паднал. Докато падал, изпитал странното усещане, че се спуска в заешката дупка. Когато се опомнил, видял, че се намира в непозната страна със свое слънце и свой дъжд. В гора, много подобна на тази, из която яздел допреди малко, имало къща, където група джентълмени, някои доста странни на вид, играели карти.

Лейди Поул тъкмо стигна до мястото, когато джентълмените поканили изгубилия се ловец да се присъедини към тях, и изведнъж едва доловим шум, подобен на въздишка, накара Арабела да се обърне. Тя видя, че сър Уолтър е влязъл в стаята и гледа жена си стъписан. — Уморена си — каза й той.

Лейди Поул погледна съпруга си. Изражението й в този момент беше неопределено. В него се примесваха тъга и съжаление и — колкото и да е странно — известна ирония. Сякаш лейди Поул искаше да каже: „Погледнете ни само! Каква печална двойка сме!“ Но на глас изрече:

— Не съм по-уморена от всеки друг път. Снощи трябва да съм извървяла много мили. И сякаш съм танцувала часове наред!

— Тогава трябва да си починеш — настоя сър Уолтър. — Нека те заведа горе при Памписфорд, тя ще се погрижи за теб.

Отначало лейди Поул като че ли се противеше. Тя стисна ръката на Арабела и я задържа, сякаш за да покаже, че не е съгласна да се раздели с нея. Но после също толкова внезапно я пусна и се остави на сър Уолтър да я изведе от стаята.